Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— И? — попита Амеротке.

— Това, което Теджен, командващият офицер не е осъзнал, е, че по време на стълкновението с пясъчните жители търговецът е бил убит. В последвалия хаос Рекхет си присвоил самоличността на търговеца. Повечето от пустинниците били убити; отрядът се върна в Тива; Рекхет обаче се изплъзнал. Едва много по-късно кметът на града, който се зае със случая, откри, че мемфиският търговец е бил убит, а самозванецът е изчезнал. В първия момент не обърнали много внимание на този факт; за тях той бил просто още един затворник, който скоро щял да бъде заловен — Сененмут поклати глава. — Едва след като бяха пратени куриери до Мемфис и до затворническия оазис, осъзнахме колко важно е било това бягство. Макар да не ни засягаше пряко… Е, поне доскоро не ни засягаше.

— Но Рекхет със сигурност не би могъл да влезе в този храм — възрази Амеротке. — Да получи достъп до осветеното вино, да дестилира отрова?

— Възможно е — промърмори Ени. — Той е живял тук години.

Амеротке се загледа встрани и се запита какво ли правят в момента жена му и двамата му синове. Може би бяха в градината на техния дом, къпеха се в басейна или се бяха сгушили в сянката на чинара. А Шуфой, неговият главен прислужник, това джудже без нос? Амеротке се усмихна вътрешно. Шуфой най-вероятно бе пиян и се излежаваше, похърквайки, в слугинските стаи, или пък опитваше да продаде нещо…

— Ваше Превъзходителство?

Амеротке се сепна, отърси се от мечтателния си унес и погледна към Хатусу.

— Божествена — поклони се той, — сега вече навлизаме в полето на фантазиите — какво би могло да бъде, как би могло да бъде, как би трябвало да бъде?

Хатусу кимна в съгласие.

— Направихме каквото можахме. Един въпрос — вдигна ръка Амеротке, — мирният договор бе подписан вчера сутринта, непосредствено след обичайното жертвоприношение призори, прав ли съм?

Ени и останалите кимнаха, за да потвърдят.

— И после какво?

— Тримата секретари се отдадоха на ритуала. Те бяха държани затворени в Параклиса на Детето-бог Хор, за да прекарат един цял ден в пост и молитва, преди договорът да бъде осветен и благословен.

— И кой отговаряше за тях? — попита Амеротке.

— Аз отговарях — вдигна ръка Мабен. — Но Минакт ми бе съветник по ритуала.

— Някой друг влизал ли е в параклиса, където са били изолирани тримата свещеници? — попита Амеротке.

— Аз бях натоварен с приготовленията — отвърна Минакт, — но там общувах само и единствено с Мабен. На практика дори не съм влизал в стаята.

— И вие сте сигурни, че писарите не са пили или яли нищо развалено?

— Ваше Превъзходителство! — Мабен вдигна двете си ръце в умоляващо изражение. — Готов съм да дам най-свещена клетва. В тази стая не са влизали нито храна, нито напитки. Нищо неподобаващо или забранено не се е случило. Наистина, тримата писари бяха гладни и жадни, но те бяха щастливи заради договора, който бяха постигнали от името на Божествената. Бяха си обещали най-разкошен пир и празненство…

— Има ли нещо друго, Ваше Превъзходителство? — рязко го прекъсна Сененмут.

Съдията поклати глава. Той вече бе решил какво да прави. Когато срещата приключи, набързо се извини и тръгна, слизайки надолу по външната стълба. На половината път спря и се загледа към хубавия вътрешен храмов двор с прекрасната редица от красиво оцветени колони, площадчета, фонтани, слънчеви павилиони, странични крила, коридори и пътечки; стени, обсипани с цветя, златовърхи обелиски, пробождащи светлосиньото небе, а в средата — централният храм и ограждащите го параклиси, изградени от най-различни камъни, от белоснежни, медноцветни и розови варовици. Въздухът на късния следобед бе наситен със силен, натрапчив мирис на кръв, идващ от изгаряните на кладата жертви: той се смесваше с тамяновия аромат, вдигащ се от миниатюрните кадилници, изработени във формата на кораби и лодки, както и с острия селски мирис, идващ от конюшните и краварниците. Чуваха се гласове, които се издигаха във викове. Долиташе подрънкване на цимбали. Вечерният ветрец довяваше неясните думи на някакъв химн. Слънцето клонеше към залез, златната светлина в небето почервеняваше и лъчите й се процеждаха като нежни нишки от белите къдели на облаците. Дякони и прислужници сновяха забързано, като се смееха и бъбреха. „Ипет-сут“, помисли си Амеротке: идеалното място. „Да, това обаче бе и място на бехен , убийствени намерения. Домът на Рекхет, гнездото на Ари Сапу, Книгите на гибелта, това бе храмът на ужаса, където трима знатни египетски писари бяха убити за срам — и гняв — на фараона и за унижение на Египет.“