Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— Разбира се! — отвърна Минакт.

— Лично аз самият го направих — намеси се Амеротке. — Смесихме остатъците с храна и ги дадохме на едно куче. Нищо не му стана.

— Либийските вождове — прошепна Хатусу, — не знаят зад каква маска да се скрият — тя погледна недвусмислено и открито Амеротке; красивите й очи, очертани с черен туш, бляскаха като на дива котка.

— Божествена? — заговори Сененмут.

— Да — промърмори тя, — а също и аз. Не мисля, че би трябвало да се разправям с пустинни скитници, пясъчни жители или с либийци, или пък да бъда унижавана в тяхно присъствие.

— Пшшшт! — изсъска й Сененмут, после, спомнил си изведнъж за присъствието на жреците, се поклони, за да се извини, че бе изразил някакво противоречие спрямо Хатусу. — Ако Божествената…

— Божествената — язвително каза Хатусу — бе удостоена с обясненията на либийците. Те наистина не знаят коя маска да си надянат — на жертви ли или на нападатели. Наратуша, комуто нямам никакво доверие, твърди, че отровното вино може би е било предназначено за него и за другарите му. Изтъкнах му, че това вино не е било отровно, и че други може да настояват, че отровата е била поставена от него самия.

— Всъщност това възможно ли е? — попита Сененмут.

— Възможно е — отвърна Амеротке. — Наратуша бе последният, който държа в ръце специалния бокал, преди да го върне на Ени — той вдигна вежди. — Ловкост на ръцете, фокусничество? Илюзионистите и хората-скорпиони правят подобни трикове, също както и джебчиите по пазарите. Но ако е така, защо? Защо либийците биха отровили тримата писари? За да разтрогнат договора? Та нали именно те бяха тези, които го искаха и настояваха за него? — Сви рамене. — Все пак аз напълно възприемам подозренията на Божествената: на Наратуша не може да се има доверие.

Минакт се протегна и прошепна нещо в ухото на Ени:

— Има и една друга възможност — вдигна глава първожрецът. — Ваше Превъзходителство? — погледна той към Сененмут.

— Рекхет — дрезгаво изшептя Минакт.

— Кой? — попита Амеротке.

— Истинското му име не може да бъде споменавано — начумерено отвърна Ени на Амеротке, сякаш съдията трябваше да е наясно с това. — Името му е сред керит — допълни Ени. — Прокълнатите.

— Обясни му — гласът на Хатусу стана малко колеблив, — Негово превъзходителство съдията Амеротке може би не е бил натоварен с този случай.

— Случи се по време на царуването на…

Хатусу не дочака Ени да свърши:

— Преди около четири години — започна тя, — в края на царуването на моя полубрат… — Думите й дойдоха изневиделица; малцина, включително и тя самата, обичаха да споменават нейния съпруг и полубрат, който умря внезапно, при много мистериозни обстоятелства. — По това време — продължи тя и гласът й се извиси, — из цяла Тива имаше ужасни отравяния. Броят на мъртвите, особено сред благородниците, бе скандален. А! — хладно се усмихна тя при погледа, който Амеротке й отправи в знак, че се е сетил.

— Божествена — промърмори той, — сега си спомних много добре.

— Кажи му — подкани тя Ени, като му махна с ръка.

— Както Божествената каза, страшни отравяния имаше тогава. Хората се чудеха кой би могъл да е убиецът. Той явно забъркваше някаква неуловима, много хитроумна тайна отрова, за каквато дотогава никой нищо не знаеше.

Ени замълча, за да подсили ефекта на думите си, и Амеротке долови ужаса в тях. Стаята сякаш стана по-студена, потрепващите сенки — по-плашещи, а пламъците на факлите сякаш вече не светеха толкова силно. „Всички те, помисли си Амеротке, независимо от техния ранг и власт, са уязвими човешки същества, събрани в тази проста, гола, зле осветена стаичка, за да размишляват и да обсъждат една внезапна и жестока смърт.“ Той ясно си припомни случая, за който ставаше дума. Убийството често кръстосваше из сокаците и из широките улици на града. Съпрузи, на които им бе дотегнало от съпругите им, съпруги, на които им бе дошло до гуша от съпрузите им, бизнес конкуренти, дебнещи се един друг. Можеше да се наемат всякакви убийци — майстори на ножа и камата, ловки отровители, изкусни стрелци. Рекхет обаче бе различен: еликсири и лекарства, давани по някакъв начин на най-властните хора из цяла Тива, и всички умираха при загадъчни обстоятелства.

— Извършителят на тези мерзости — обясни Ени — стана известен като Рекхет, Демона отровител. Кой е бил той и как е успявал да разпростира смъртоносната си отрова из целия град, никой не знаеше. Слуховете се носеха и рояха като скорци и при все това истината оставаше скрита. Хората твърдяха, че сигурно би трябвало да е лечител, някой, който познава тайните на лекарствените препарати.