Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— Господарю?

— Да?

Ени влезе в светилището, сандалите му шляпаха по пода, надиплената му тога се издуваше и развяваше. Изглеждаше доста зловещо, досущ като герой на някоя призрачна история.

— Ваше Превъзходителство, слугата ви Шуфой…

— Да, той е джудже и мой слуга; а също е и мой приятел. Какво има, какъв е проблемът?

— Нищо — усмихна се Ени, — просто се е напил и е заспал дълбоко. Двама от моите слуги го занесоха на носилка в дома ви. Сметнах, че така е най-добре.

— Благодаря ви — Амеротке съжали за предишната си сприхавост. — Мабен — извика той, — вървете в къщата на Ипуе. Кажете на началника Надиф, че ще бъда там на ранина, в сияйния час.

Амеротке се сбогува и си тръгна. Прибра бастунчето си от стаичката на портиера и се насочи към храмовия двор и задните порти вдясно от извисяващите се пилони, водещи към храма. Подмина главната постройка, която бе забулена в савана на тъмнината. Само маслените лампи огряваха статуите и ги превръщаха в малки островчета светлина в мрака. Той си припомни великолепната церемония, която бе проведена по-рано този ден, и мерзкото светотатство, което така внезапно я бе нарушило.

Едно момченце, понесло малко кученце в ръце, тичаше в тъмнината и викаше майка си. Амеротке го гледаше и си помисли за Шуфой. Надяваше се само малкото човече да не се е забъркало в някоя неприятност тук, в храма. Шуфой, независимо от безносото си лице и редичката си коса, все мечтаеше да стане виден и тежък търговец, а това го караше да пъха малките си пръстчета във всяко гърне и да се забърква във всякакви каши. Амеротке винаги се чудеше защо го прави. Само се надяваше Шуфой да не е направил нещо подобно през този ден; езикът му бе по-остър от писарски калем. На съдията му бе омръзнало да изтъква на слугата си, че каквото и богатство да притежават той, Амеротке, и неговото семейство, Шуфой винаги ще има свой дял в него. Дребосъкът си оставаше упорит и не отстъпваше.

— Богат ли съм? — питаше той, сочейки към белега, останал на мястото, където трябваше да се намира носът му. — Ето, загубих това 40 40 В Древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. — Б.пр. . Бях изпратен в селото на Носорозите и когато обжалвах, се обърнах към вас, господарю съдия, и вие най-накрая възстановихте правдата. Вие изчистихте и въздигнахте отново името ми.

— Но така и не можах да върна обратно носа ти — шегуваше се Амеротке.

— Не е толкова важно колкото името, господарю. Един ден трябва да ви се отплатя.

Амеротке се усмихна, потънал в мислите си. Бе преполовил пътя по тясната като панделка алея, минаваща между отделните храмови постройки, когато изведнъж чу звук. Той се обърна и в този миг усети бръснач, опрян встрани на врата му.

— Господарю съдия — изсъска гласът, — не ви мисля злото.

— Тогава защо е бръсначът?

— Предпазливост.

— Кой си ти?

— Ами, господарю, аз съм този, когото наричат Рекхет.

— И си дошъл, за да заявиш своята невинност?

— Това има ли някакво значение? И би ли имало смисъл?

— Не.

— Много добре, Повелителю на правосъдието в Залата на двете истини. Щом е така, просто гледайте, слушайте, помнете и мислете.

— За какво?

— Истината — прошепна хрипливо гласът — за смъртните случаи.

Остро, пронизително изсвирване разкъса мрака зад тях. Нечии невидими ръце внимателно избутаха Амеротке напред; когато се обърна, нямаше никого. Огледа се назад, но съзря само тесните, подобни на процепи пътечки, отклоняващи се от двете страни на алеята. Рекхет можеше да е тръгнал по всяка една от тях. Амеротке си пое дълбоко дъх, потушавайки възбудата си, после се обърна и бавно тръгна по алеята към задните подута.

Хесетката Хутепа, на която се падаше заслугата за острото изсвирване, стоеше скрита в сенките и изчакваше Амеротке да изчезне в мрака. Тя избърса потта от лицето си. Едва когато бе сигурна, че е безопасно, изтича обратно в Дома на молитвата, в сигурността на своята малка стаичка в задната част на сградата. Щом затвори вратата зад гърба си, забеляза чашата с вино, която бе оставила. Разсеяно я надигна, обгърна я с ръце и се усмихна, докато пиеше. Свали чашата, погледна неоправеното легло и го приближи, за да седне на него. Когато надигна чашата за втора глътка, изведнъж си спомни, че тя беше празна, когато излезе; кой е бе напълнил отново? Изправи се бързо на крака, но отровата вече действаше в нея. Силни спазми я разтърсиха, пронизаха я ужасни болки. Тя изпусна чашата и се заклатушка към вратата, но болката бе толкова непоносима, че се свлече на колене. В предсмъртния си миг Хутепа се досети кой е виновен. Тя се протегна и сграбчи чифта кастанети, оставени на плота върху скрина й, и продължи да ги стиска здраво дори и в смъртта.