Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Ранулф! — Писарят се хвърли към вратата, но от ударите по металната й обшивка, само го заболя рамото. — Ранулф! — отново извика той. — В името на Бога, заповядвам ти да отвориш!

В стаята изобщо не го чуваха. Лейди Матилда се надигна уплашено. Ранулф я бутна обратно на стола. Тя наблюдаваше как ръката му посяга към ножа.

— Няма да ме убиеш, нали! — прошепна тя. — Аз съм само една старица. При това братовчедка на краля. Няма да извадиш оръжие срещу мен?

— Няма да те промуша — отвърна Ранулф и приклекна до стола й, без да изпуска чашата вино. — Искам да ти кажа, лейди Матилда, че ти не си никаква жена. Ти нямаш душа! Изпълнена си със злоба и омраза.

— Наздраве за теб, Ранулф-ат-Нюгейт. — Тя вдигна чашата и отпи. — Очите й се разшириха от уплаха, когато Ранулф здраво стисна ръката й. Той се изправи, дръпна назад главата й и я накара да пие още.

— Наздраве и от Ранулф-ат-Нюгейт! — изсъска той. — Ти поиска вино, кучко, сега изпий отровата.

Тя се бореше, но Ранулф я държеше здраво.

— Ти уби приятеля ми, злобна кучко! И когато приключа с теб, ще се заема с мастър Мот.

Без да обръща внимание на чукането на вратата и виковете на Корбет, той държеше здраво чашата и очите му блестяха от гняв.

— Никога не вярвай на някого от рода Плантагенет — прошепна той. — Изпий отровата. Върви в ада и кажи на сатаната, че аз, Ранулф-ат-Нюгейт, съм те пратил там!

Той отдръпна ръката си. Чашата падна в скута на лейди Матилда, остатъкът от виното заля роклята й. Тя стана и посегна към гърлото си.

— Нищо не можеш да направиш — заяви той. — И няма да доживееш дните си в някой удобен манастир.

Още докато отиваше към вратата, той видя как лейди Матилда притисна стомаха си, свлече се на пода и се загърчи. Чак тогава Ранулф отключи вратата.

Корбет, Бълок и останалите стояха в коридора навън. Ранулф отстъпи и ги пропусна вътре. Писарят коленичи до тялото на лейди Матилда и потърси пулса на шията й. После поклати глава.

— Тя трябваше да бъде изправена пред краля — тихо каза Бълок.

— Не биваше да го правиш! — Корбет стисна Ранулф за рамото.

— Аз бях оръдие на кралското правосъдие — отвърна прислужникът му. Измъкна един пергамент от джоба на елека си и го подаде на Корбет. — Получих го от писаря Саймън — обясни той. — Изпълнявах кралска заповед, макар да не отричам, че това ми достави удоволствие.

Корбет прочете документа.

На градския шериф и приставите от нашия град Оксфорд и прокторите на университета, поздрави от крал Едуард. Знайте, че всичко, което нашият верен и обичан писар Ранулф-ат-Нюгейт е направил в град Оксфорд и околностите му, е било за доброто на Короната и за благото на кралството ни.

Писмото носеше личния кралски печат. Корбет го подаде на Бълок.

— Тъй да бъде — промърмори шерифът. — Щом кралят е заповядал така, всичко е наред. — Той върна пергамента на писаря.

Корбет хвана Ранулф за лакътя и го изведе от стаята.

— Какво да правя с нея? — извика Бълок.

— Погреби я — отвърна Корбет. — И то по-бързо. Накарай свещеника да я опее.

— Ами мастър Мот? — Бълок се изправи. — Прочетох послеписа и моите хора го държат долу.

— Заведи го в замъка — отвърна Корбет. — Да не го тормозят. Ще изчакаме кралските заповеди.

Той поведе Ранулф по коридора.

— Ранулф-ат-Нюгейт — Корбет погледна прислужника си в очите. — Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Беше мръсен, гладен и щяха да те бесят.

— Всеки ден си го спомням, господарю. В живота си съм имал двама приятели; единия срещнах в онзи ден, другият беше бедният Малтоут. Затова, преди да възразиш, сър Хю, спомни си за него. Онази кучка — изсъска той — смяташе, че ще прекара остатъка от дните си в някой удобен манастир! Възмездието е изпълнено. Не беше както искаше ти, но както каза отец Люк, когато обесихме Бозо, така искаше Бог. Тя беше убивала и щеше да убие пак. Да не мислиш, че щеше да те забрави, сър? Наистина ли смяташ, че щеше да избегнеш отмъщението й?

Корбет кимна.

— Да вървим, Ранулф — отвърна той. — Да отидем във „Веселите момичета“. Да пийнем за душата на Малтоут. Утре ще уредим да изпратят тялото му, после ще заминем за Уудсток, а оттам в Лейтън.

Слязоха долу и излязоха на улицата. Беше празна, като изключим хората на Бълок, които охраняваха двата входа. Ранулф все още обясняваше защо е постъпил така, когато чуха зад себе си вик. Корбет се обърна. С развяна коса мастър Мот, който се беше освободил от войниците, тичаше към тях. Отнякъде беше грабнал арбалет. Корбет с ужас видя как го насочва, блъсна Ранулф встрани, но в този миг чу изщракване, видя омразата, изписана на лицето на мастър Мот и разбра, че не е успял. Беше твърде късно. Стрелата го улучи високо в гърдите. В тялото му избухна болка и той залитна назад. Ранулф тичаше напред с извадена кама. Корбет падна на колене. Виждаше как прислужникът му пристъпва към мастър Мот с танцуващата походка на уличен бандит. Внезапно прехвърли камата в другата си ръка, завъртя я и я заби дълбоко в стомаха на глухонемия. После се завъртя, извади меча си и преряза гърлото му. Но за Корбет това нямаше значение — единственото, което усещаше, беше ужасната болка. Чувстваше вкус на кръв в устата си. Към него тичаха хора, бавно, сякаш насън. Появи се Мейв и малката Елинор, която мачкаше полата си.