Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Нещата можеха да се объркат — каза лейди Матилда.

— В такъв случай щеше да си го поискаш обратно — отвърна Корбет. — Поела си риск, но това ти е било приятно. Така страхът е щял да се усили и може би аз да се уплаша, а Звънарят да изглежда още по-зловещ и всесилен. Слязохме в библиотеката. Прислужниците донесоха чаши бяло вино. Знаела си, че ще отидем в библиотеката след вечеря. Може би дори си дала писмото на Лангтън, когато напуснахме столовата. Аз вървях след Трипъм, а останалите, включително прислужниците ми, бяха пили доста. По време на разговора там, си взела чашата на Лангтън, наляла си отровата и си се погрижила да му е под ръка. Лангтън пи, умря и писмото стигна до получателя си.

— Така ли умря и Копсейл? — рязко се намеси Ранулф. — С отрова ли го приспа завинаги?

Лейди Матилда не си направи труда да покаже, че е чула въпроса му.

— Никога не можем да докажем това — каза Корбет. — Но аз съм убеден, че убийството му е било присъда срещу всеки, който е дръзнал да оспорва и планира промени в „Спароу Хол“.

Корбет се канеше да продължи, когато на вратата се почука. Той кимна на Ранулф да отвори и Трипъм влезе.

— Сър Хю, случило ли се е нещо?

— И да, и не — отвърна Корбет. — Мастър Алфред, бих предпочел да останеш долу. О, и ако мастър Мот се върне, задръж го под някакъв претекст.

Трипъм се канеше да възрази, но Корбет вдигна ръка.

— Няма да се бавя, обещавам ти!

Ранулф заключи вратата зад него. Лейди Матилда се опита да стане, но Корбет се пресегна и я бутна обратно на стола.

— Мисля, че е най-добре да си останеш на мястото. Бог знае какво е скрито в тази стая — нож, арбалет, отрова? В „Спароу Хол“ има много отрови, нали? И за теб не е било трудно да получиш достъп до запасите на мастър Чърчли, след като имаш ключ от всички врати тук.

— Изслушах те, сър Хю. — Лейди Матилда дълбоко си пое дъх.

Корбет се възхити на хладнокръвието и невъзмутимостта й.

— Изслушах твоята история, но ти все още не си ми показал доказателства.

— Скоро ще стигна до тях — отвърна Корбет. — Ти си като всички убийци, които познавам, лейди Матилда — арогантна, изпълнена с омраза и презрение към мен. Затова изпрати онези подигравателни съобщения и трупа на гарвана. Но от време на време ти правеше малки грешки — както онзи път, когато издърпа ръката си, за да не забележа петната от мастило или спокойствието, с което отпи от виното си, веднага след като Лангтън беше отровен. Нещо повече, от всички в „Спароу Хол“ ти изглеждаше най-малко обезпокоена от убийствата на Норис.

— Такъв ми е характерът, сър Хю — прекъсна го лейди Матилда.

— Убеден съм. Ти наистина си смятала, че няма да бъдеш разкрита. Ако се беше почувствала заплашена, щеше да ме премахнеш, както убиецът ти мастър Мот се разправи с Малтоут. Какво значение щеше да има? Това само щеше да подхрани гнева и подозренията на краля. Въпреки това ти взе предпазни мерки: дните на Звънаря изглеждаха преброени, затова уби мастър Епълстън — за да поеме вината. — За пръв път долната устна на лейди Матилда трепна. — Не ти се искаше да го направиш, нали? — попита Корбет. — Епълстън беше символ на благородството на брат ти, на неговата щедрост. Но някой трябваше да поеме вината. Затова късно снощи ти и мастър Мот сте го посетили с кана вино, с най-добрия кларет от Бордо. Поговорили сте, докато Епълстън заспал дълбоко. Тогава ти и мастър Мот сте сложили възглавницата върху лицето му и сте я притиснали здраво. Унесен, той не е можел да се съпротивлява и умрял лесно, както и останалите. След това сте подхвърлили достатъчно доказателства, за да си помислят всички, че Епълстън е бил Звънарят и сте се прибрали по стаите си.

— Дори да е било така — отвърна лейди Матилда, — как можеш да го докажеш?

— Епълстън си е бил легнал. Сутринта възнамерявал да отиде в колежа — бил си е приготвил чисти дрехи. Но имал рана до устата и когато сте притиснали възглавницата към лицето му, сте я разкървавили. После си обърнала възглавницата и си я сложила под останалите. Опитвайки се да инсценираш самоубийството на Епълстън, си допуснала ужасна грешка.

— Колко проницателно — подразни го лейди Матилда. — Но къде са истинските доказателства? Онези за пред съдиите?

— Ти чу някои от тях.

— Пълни глупости — презрително каза лейди Матилда. — Можеш да ровиш колкото си искаш, мастър Гарван, но няма да намериш никакви вкусни мръвки.

— О, още не съм започнал — отвърна Корбет, оглеждайки стаята. — Ще накарам да те затворят в избите, лейди Матилда. После със сър Уолтър ще претърсим тази стая. — Той се усмихна в лицето й. — Най-накрая ще намерим доказателствата, които търсим — перо, мастило, пергамент. А и забравих да ти кажа, отшелницата в църквата „Сейнт Майкъл“, онази, от която ти се иска да се беше отървала… — Корбет я погледна дръзко, за да прикрие лъжата си. — Видяла е мастър Мот да влиза в църквата с отровното вино.