Пол Дохърти - Стрелецът демон

Корбет чу шум по стълбите и Ранулф се вмъкна в стаята. Седна на ръба леглото с тъжно изражение на лицето.

— Говорих с Алиша.

— Обича ли те? — попита Корбет. — Извини ме, че те питам така направо, но това е най-важното. Нито властта, нито парите, нито влиянието, а дали те обича. Както е казал поетът: „Каква полза от любовта, ако не е споделена“?

Ранулф скри лице в ръцете си.

— Не знае — промърмори той. — Не можеше да каже, не искаше да каже. — Той потропа с крак по пода. — Но е решила да влезе в манастир близо до Малмсбъри и нищо не може да я разубеди. Попитах я защо. Каза, че има нужда от покой и време, за да размисли. Той вдигна насълзените си очи към Корбет: — Но аз знам, че влезе ли, никога няма да излезе оттам. И ще я изгубя завинаги. Не знаех, че мога да се чувствам така, господарю. Досега винаги ми е било лесно с жените — закачки, целувки и сбогом. Никога не съм изпитвал празнота, която боли. — Той стана и отиде до вратата. — Ще бъда отсреща на пътя. — И без да се обръща, добави: — Скоро ще разкриеш убиеца, нали? Разбрах го по очите ти.

— Да, скоро.

— Имаш ли доказателства?

— Не, Ранулф, нямам. Ще се наложи да използвам съчетание от логика и хитрост. Искам отново да прегледам часослова на Фицалан. — Той замълча. — Ранулф, искам думата ти, че ти и Болдок няма да направите някоя глупост, каквото и да стане.

— Имаш думата ми, господарю.

Ранулф затвори вратата. Корбет въздъхна и се върна към пергамента. Отново изреди всички жертви. Всичко, което беше научил. „Какво ги свързва?“, запита се той. „Кое е онова име, което отговаря на всички въпроси?“

Той написа едно име, остави перото и си припомни всичко, което се беше случило. Постави се на мястото на убиеца, който наблюдаваше тъмния силует между дърветата и убиваше без съжаление или разкаяние. Толкова много убийства, но защо? Корбет стана и си сложи бойния колан.

— Най-добре да го направя веднага — каза той на глас в празната стая. — Ако дьо Краон се връща в Елтъм, трябва да съм там, когато се срещне с краля.

Той взе наметалото си и слезе по стълбите на двора при конюшнята, викайки Болдок. Изведоха и коня на Ранулф, а него откриха да седи на едно паднало дърво край пътя.

— Време е, нали?

— Да, Ранулф, време е.

Когато стигнаха манастира „Света Хавизия“, Корбет изобщо не беше в настроение да слуша хленченето и язвителните подмятания на сестра Вероника.

— Искам да се видя с игуменката! — каза той и тикна кралската заповед в лицето й. — Искам да я видя веднага, насаме, в църквата! Тя знае къде ще ме намери.

Дребничката монахиня побърза да се отдалечи, уплашена от мрачния писар и придружителите му. Корбет тръгна по пътеката през розовата градина и влезе през страничната врата. Църквата беше тиха, във въздуха още ухаеше на тамян и восъчни свещи от обедната служба.

— Ранулф! Болдок! Застанете отзад! — Той стисна Ранулф за ръката. — Обещай ми, че няма да правиш нищо!

Когато Корбет извади меча и камата му от ножниците, прислужникът не възрази. После писарят отиде при страничния олтар, постави оръжията върху големия дъбов саркофаг и се взря в оцветеното, обрамчено със сребро стъкло към красивите златни къдрици върху копринената възглавничка.

— Богохулство и светотатство! — прошепна той.

Вратата се отвори, но писарят не вдигна поглед, докато лейди Маделин не спря до гробницата пред него.

— Да се поклониш пред мощите ли си дошъл, сър Хю? — попита тя тихо.

Корбет я погледна.

— Защо да го правя, лейди Маделин? Защо да почитам косата на една уличница от Рай?

Лейди Маделин се вкопчи в гробницата и леко се олюля. Корбет я подхвана за лакътя и я поведе към малкия каменен парапет покрай стената.

— Защо го казваш, сър Хю? — лицето на лейди Маделин беше пребледняло, очите й гледаха предпазливо. — Какви е тази нелепост?

— Лейди Маделин Фицалан — започна Корбет, — дъщеря на знатна фамилия, полусестра на лорд Хенри и сър Уилям. Жена, възпитана като благородничка, опитна ездачка, ловджийка и стрелец. В златните дни, преди светлината в живота ти да помръкне, ти си играла в гората Ашдаун. С братята ти сте опознали гората по-добре от всички горяни, особено долината Севърнейк и кухите дъбове.

Лейди Маделин беше свела глава. Ръцете й бяха отпуснати в скута.

— Но животът се променя — продължи Корбет. — Рано или късно сърцето се сблъсква с реалността. Премеждията на възрастта охлаждат радостите на младостта. Ти си намразила брат си Хенри. Защо ли? Имала си добра причина. Той не се боял нито от Бога, нито от хората. Семейството ти използвало влиянието си, за да те направи игуменка на „Света Хавизия“ и манастирът се превърнал в твой замък, в твоя крепост, която да те защитава от света на мъжете. Общност от жени, почитаща жена, убита от собственото си семейство.