Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Не ти ли е казала? — Сър Уилям не дочака отговор. — Има роднина, игуменка в Малмсбъри. Съгласих се да й осигуря подходяща зестра…

— Тя ще постъпи в манастир! — възкликна Корбет. — Ще стане монахиня!

— Ще влезе в манастир — потвърди сър Уилям, приведе се и потупа врата на коня си. — Но дали ще стане монахиня, сама ще реши. Снощи се заклех, а аз държа на думата си. Тя ще получи зестра и годишна издръжка.

Той дръпна юздите, но Корбет му направи знак да почака.

— Сър Уилям, защо се отдели от ловците сутринта, когато брат ти беше убит?

— Казах ти, стомахът ми беше разхлабен, червата ми сякаш бяха пълни с вода.

— Не, не е било така — каза Корбет и приближи коня си до неговия. — Пил си малко вино предишната вечер, макар в него да е имало нещо.

— Откъде…

— Няма значение. Защо напусна лова и отиде между дърветата? За да се отдалечиш от стрелеца, който се е криел от другата страна на долчинката ли?

— Внимавай какво говориш!

— Не ме заплашвай, милорд. Семейство Фицалан са ловци, нали? Всички обичате да ловувате?

Гневът на Фицалан се смени с недоумение.

— Какво общо има това?

— Няма значение. Щом сър Хенри, който е изпил почти цялото вино, е бил добре на сутринта, защо брат му да не се е оправил?

— Ще ти обясня, Корбет. Сутринта на лова нищо ми нямаше на стомаха. Но докато чакахме в долината Севърнейк, брат ми ме заплаши, задето съм помогнал на Гейвстън. Ти не познаваше лорд Хенри лично, нали? Той беше човек, който се опияняваше от властта си и обичаше да мачка другите. Не му беше достатъчно да забие нож в плътта ти, трябваше и да го върти, докато изкрещиш от болка.

— Както е направил с краля на Франция?

Сър Уилям изглеждаше изненадан.

— Какво? Какво? — заекна той.

— Кажи го на Амори дьо Краон — промърмори Корбет. — Както и да е, говорехме за брат ти.

— Щом разбрах, че знае за Гейвстън — раменете на сър Уилям увиснаха, — осъзнах, че няма да спре да ме изнудва с това, докато съм жив. Отдалечих се уплашен и унизен, направо ми призля. Повръщах като малко момченце и не можех да спра да треперя. Представяш ли си, Корбет, да разчиташ на милостта на човек като Хенри?

— Затова ли лейди Маделин стана монахиня?

— Ще ти призная нещо, Корбет, но ако някога го повториш пред някого, ще те убия. Маделин мрази мъжете и можеш ли да я виниш за това? Преди години, всеки път, когато Хенри имаше възможност, й бъркаше под полата, сякаш беше някаква кръчмарска прислужница.

Изумен, Корбет спря коня си.

— А сега, довиждане, писарю.

Сър Уилям се канеше да тръгне, но Корбет хвана юздите му. Благородникът посегна към дръжката на меча си.

— Спокойно, милорд — каза Корбет. — Само не забравяй да кажеш на дьо Краон онова, което ти казах за Хенри и неговия господар.

— Слава Богу, той скоро ще си замине. Отива в Елтъм на аудиенция при краля.

— Ами Гейвстън?

— Сега вече съм господар на имението, писарю, и верен поданик на краля. Гейвстън е далеч, отвъд морето.

И сър Уилям препусна към малкия двор пред църквата, обкръжен от свитата си. Потънал в мисли за онова, което беше научил, Корбет пришпори коня си.

Когато стигна до хана, той се качи в стаята си, разчисти малката маса, извади парче пергамент, пера и пемза и записа всичко, което беше научил. Един прислужник му донесе поднос с храна и ейл. Корбет разсеяно му поблагодари и продължи да пише.

Направи списък с имената на жертвите, убити в гората със стрели, после вдигна поглед и почука с перото по брадичката си. Див гълъб ритмично гукаше откъм гората. Корбет почувства, че гърдите го болят и разтри раната. Ами тайната, с която Фицалан е изнудвал френския крал? Къде беше доказателството? Сър Уилям не знаеше нищо. Беше ли дьо Краон замесен? Той написа „Панций Кантроне, италианският лекар“ и тихо се засмя.

Разбира се, че нямаше скрити ръкописи. Самият Кантроне беше доказателството! Бил е лекар във френския кралски двор, ето кое беше решаващо! Филип би бил много доволен и би платил скъпо и прескъпо, за да му падне Кантроне в ръцете. А щом него вече го нямаше, лорд Хенри Фицалан не би могъл да каже нищо. Наистина, размишляваше Корбет, лорд Хенри може и да е оставил някое тайно послание при брат си, но какво от това?

— Колко хитро измислено! — промърмори той.

Филип щеше да получи Кантроне, а лорд Хенри — камара злато от банкерите му. Френският крал успешно щеше да му затвори устата. Как би могъл един английски благородник да обясни на своя крал защо е получил толкова френско злато? Би могъл дори да бъде обвинен в предателство! Беше като игра на шах, в която Филип и лорд Хенри бяха противници.