Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Че кралят не е искрен с нас.

— Да.

— Защо французите са искали лорд Хенри да предвожда английските пратеници във Франция? В общи линии — заключи Ранулф, — това е предизвикателството, пред което сме изправени.

Корбет стана.

— Ще те оставя да мечтаеш и да пишеш стихове. Довечера ще отидем в имението Ашдаун. Там са събрани всичките ни противници. — Корбет потри ръце. — И, разбира се, едно от имената не бива да забравям — моят най-голям враг, въплъщението на Луцифер, сеньор Амори дьо Краон.

Кралският писар се запъти отново към кръчмата. Ранулф се загледа след него, после скри лице в ръцете си. Не можеше да разбере какво става. В един момент си хапваше, а в следващия срещу него се появи лице, което накара сърцето му да спре за миг, а кръвта му да потече по-бързо в жилите.

Веднъж Малтоут го бе нарекъл „похотлив като врабче“. Но не и сега! Не изпитваше никаква похот! Искаше само да бъде с тази жена, да седи и да наблюдава промяната в изражението на прекрасното й лице. Потънал в мислите си, Ранулф не забеляза сянката, която се промъкна в градината и застана до него, докато неочакваният гост не провлече крак и не се изкашля шумно. Ранулф вдигна поглед:

— О, мастър Болдок. Какво търсиш?

— Тази сутрин — каза конярят — нямаше кой да се погрижи за конете ви. Аз съм свободен човек.

— Търсиш ли си работа, мастър Болдок? — усмихна се Ранулф. — Възможно е да я получиш. Но първо ела и седни при мен. Кажи ми какво знаеш за Алиша Върлиън.

Дворецът Лувър беше лично владение на Филип IV Френски. Градините около него с цветните и билкови лехи, овощните градини, фонтаните, езерата с шарани и рибарниците бяха радостта на живота му. Само той и най-близките му довереници имаха право да се разхождат там. Разбира се, членовете на домакинството му и особено онези, които изпитваха на гърба си язвителния му език, се колебаеха да приемат покана за посещение в „Градината на удоволствията“, както я наричаше Филип. В единия й край беше оградената овощна градина, която кралят наричаше „Градината на обесените“. Старите й крушови и ябълкови дървета даваха и други плодове, освен онези, които добрият Господ им позволяваше да произвеждат в изобилие. Тук инквизиторите и палачите на Филип бесеха обвинените в престъпления срещу царствения им господар — готвач, обвинен в отровителство; пазач, издавал тайни на чуждестранни търговци; писари, станали твърде словоохотливи след няколко чашки и най-вече английски шпиони, които агентите на Амори дьо Краон бяха разкрили и заловили. Тук вонеше на смърт. Труповете висяха, докато миризмата не станеше прекалено силна, тогава Филип нареждаше да бъдат свалени и заровени в отдалеченото гробище, което палачите наричаха „Хаселдема“ — еврейска дума, която означаваше „поле от кръв“. Понякога Филип разпитваше тук заподозрените. Хващаше ги за ръка и ги повеждаше на разходка между дърветата, сочейки гниещите трупове и описвайки престъпленията и измамите на всеки злодей. Това винаги водеше до опресняване на паметта и развързване на езика, но този път не беше имало резултат.

Сега Филип седеше в градинската си беседка и гледаше към окървавеното подуто лице на Саймън Рулс, вечният английски студент, който най-после беше заловен. С безизразно лице и свободно падаща до раменете руса коса, Филип поглади мустаците и добре подстриганата си брадичка и огледа английския шпионин.

— Знам, че те боли много!

Очите на краля се отправиха към облечените в черно палачи, които стояха зад жертвата си.

— Беше ли вече на колелото мосю Рулс?

Палачът с червената маска кимна.

Филип облиза устни. Рулс всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Беше вързан с въжета на стола. Кралят взе кърпа и попи леко струйката кръв, която се стичаше от устата на англичанина.

— Знаеш ли, Саймън — промълви той, — винаги съм искал да се запозная с теб.

Устните на Рулс помръднаха, но от тях не излезе нито звук.

— Не, не, няма смисъл. — Филип раздразнено се почеса по главата. — Безполезно е. Разбираш ли английския ми? — Кралят не изчака за отговор. — Безполезно е — повтори той — да твърдиш, че си английски студент и да искаш да бъдеш изгонен от Франция на кораб от Кале или Булон. Носиш и писма, които удостоверяват, че си французин, че имаш братовчед в провинцията. Но всичко това са лъжи. Твоят господар сър Хю Корбет…

— Той не ми е господар! — прошепна Саймън.

— Разбира се, че не е, извини ме. Едуард Английски не допуска лявата му ръка да знае какво прави дясната. И все пак ти си английски шпионин. Разкриваш тайните ни и ги изпращаш на господаря си. — Филип се протегна и отново избърса внимателно устата на англичанина. — Искаш ли вино?