Пол Дохърти - Стрелецът демон

— А в това време лорд Хенри е бил убит?

— Баща ми пристигнал в долината Севърнейк, малко след като убиецът пронизал жертвата си. Видял какво е станало и хукнал обратно към мен. Искаше да избяга, да стигне до някое пристанище — Уинчелси или Рай — и да замине в чужбина. — Младата жена преглътна. — Аз отказах, казах, че е глупаво да бяга заради престъпление, което нито един от нас не е извършил.

— Защо не избягахте преди това? — попита Корбет.

— Сър Хю, къде можехме да отидем? Баща ми е лесничей. Много семейства, останали без земя, се скитат по пътищата, а ръката на лорд Хенри беше дълга и силна. Защо трябваше да съсипем живота си заради неговата похот?

— Радваш ли се, че е мъртъв?

— Дано гори в ада заради онова, което причини на мен и на баща ми!

— Ами сега? — попита Корбет.

— Сър Уилям е същата стока. Но мисля, че дълбоко в сърцето си се срамува от онова, което правеше брат му.

— И защо дойде при мен?

— Баща ми е в убежището си.

— Можеш да отидеш да го видиш.

— Колко време ще стои там?

— До утре — отвърна бързо Корбет. — Утре ще свикам съд в „Сейнт Осуалд“. Ще призова всички, замесени в тази работа и ще разбера истината. Нали така, Ранулф?

В този миг Корбет направо се притесни за прислужника си — не беше докоснал храната си, не проронваше и дума, седеше и не сваляше поглед от Алиша. Обикновено в присъствието на млада хубава жена Ранулф беше забавен и остроумен, винаги готов да флиртува. А сега гледаше като болно теле, макар Алиша явно да не го забелязваше.

— Трябва да се връщам — тя бутна стола и се изправи.

— Аз… ще те изпратя до коня ти.

Ранулф отмести подноса и стана като сомнамбул. Хвана младата жена за ръката и учтиво я поведе през двора и навън към конюшнята. Един коняр доведе жалък кон с износено седло. Ранулф направи гневен жест с ръка и лично хвана юздите. После помогна Алиша да се качи на коня.

— Яздиш като мъж? — Въпросът му прозвуча сковано и глупаво. Искаше му се тази млада жена да го забележи и да не си тръгне. Тя погледна надолу.

— Ти трябва да си Ранулф-ат-Нюгейт.

— Да — бързо каза той. — Старши писар в канцеларията на Зеления печат.

Тя се усмихна.

— Винаги ли зяпаш така жените?

— Досега не съм срещал жена като теб.

Алиша се засмя.

— С две глави!

— Не, само една е — отвърна Ранулф сериозно. Той отново хвана юздите и се втренчи в нея. — Баща ти е невинен. — В очите й проблесна недоверие. — Не, не, изчакай и ще видиш. Онзи мрачен мъж, говоря за сър Хю, ще разбере истината.

— Да не би да искаш подкуп? — попита го тя сладко. — Затова ли си тук, Ранулф-ат-Нюгейт? И ти ли си като другите мъже, чийто ум е в панталоните?

Ранулф се изчерви.

— Не си ме разбрала правилно, мистрес.

— Така ли? Досега никой мъж не е успял да ме заблуди. Всички са много мили и внимателни, готови да играят на котка и мишка.

— Не е вярно! — отсече Ранулф и високо на бузите му избиха червени петна от гняв. Беше объркан от онова, което ставаше, но лицето на младата жена, маниерите и бързо сменящите се настроения, които проблясваха в очите й, го омагьосваха. Той изруга наум. Езикът му сякаш беше вързан. Странно, тази жена му напомняше за лейди Мейв, съпругата на Корбет — въздействаше му по подобен начин. Ако трябваше да бъде честен, Ранулф би казал, че изпитва страхопочитание, дори страх и това го ядосваше. Той, Ранулф-ат-Нюгейт, писар, смел мъж, войник! Алиша не сваляше поглед от него.

— Не ме лъжеш, нали? — попита тя тихо. — Не би искал да ме обидиш? Досега не съм виждала мъж да се изчервява. — Тя взе юздите. — Съжалявам, ако съм била малко рязка.

Тя протегна ръка. Ранулф я взе и целуна кожената ръкавица. После вдигна поглед. Алиша забеляза страстта в очите му и отдръпна ръката си.

— Казаха ми, че господарят ти е странен човек. Но тези, които го съпровождат, са още по-странни. — Тя вдигна ръка. — Сбогом, мастър Ранулф-ат-Нюгейт.

Алиша обърна коня си и препусна навън от двора. Ранулф я проследи с поглед. Изпита желание да изтича след нея, да й обясни какво изпитва. Беше ли постъпил правилно? Чу кикот и погледна към двора. Две конярчета го наблюдаваха. Ръката му посегна към дръжката на камата и те изведнъж си спомниха, че ги чака работа. Ранулф се върна в кръчмата, където Корбет бе доял месото си.

— Ранулф, добре ли си? — Той посочи към подноса, който беше почти пълен. — Няма ли да си довършиш яденето?

— Не съм гладен.

Корбет се изправи.

— За Бога, Ранулф, какво ти става? Познаваш ли тази млада жена?