Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Ще ти изпратя един послушник — обяви той. — Когато привършиш, той ще заключи вратата след теб. — Потърка ръце: — Трябва все пак да назнача нов библиотекар!

Приорът излезе бързо и затръшна вратата зад себе си. Корбет обиколи помещението. Кърваво петно бележеше онова място на пода, където е бил убит библиотекарят — страховито напомняне за ужасите, които преследваха абатството. Корбет седна на писалищната маса. Какво бе казал отшелникът? Беше споменал римския философ Сенека и онази жена, Елоиз Аржантьой. Но къде беше чувал това име преди? Той се загледа в светлината, която се лееше през един от прозорците с цветни стъкла и лениво се запита колко ли време ще мине, преди Ранулф да се завърне.

Ранулф-ат-Нюгейт беше бесен. Старшият секретар от канцеларията на Зеления восъчен печат внимателно бе изучавал закона. Той и Корбет бяха кралски пратеници и носеха кралския указ: те бяха пълномощници на Негово величество в тези краища. Не бяха тръгнали през мрачните замръзнали мочурища, за да стават плячка на разбойници.

„Нападение срещу кралски служител“, често бе отбелязвал Корбет, „е нападение срещу самия крал, зловредна обида на Короната, на която трябва да се отговори.“

Корбет обаче можеше да си позволи да пренебрегне собственото си тълкувание, като приемаше обиди и спънки, каквито Ранулф никога не би могъл да приеме. Скарибрик бе организирал засадата, тогава защо трябваше да му се позволява да се разполага в „Горският фенер“ и да се хвали със своята сърцатост? Ранулф стигна до кръчмата по заобиколен път. Избягваше утъпканите пътеки, но му беше трудно да си проправя път през обсипаните със сняг дървета, през прещипа и шипките, скрити под леденобялата мекота. Пътуването не подобри настроението му. По едно време се изгуби и трябваше да се промушва направо през шубрака, обаче накрая намери път, воден от дима, който се издигаше от огнището в кръчмата.

Ранулф бе спънал коня си дълбоко в гората срещу кръчмата. Сега стоеше и наблюдаваше главния вход, завит в наметката си и с нахлупена качулка, за да се пази от ледените пръски от клоните над него. Наблюдаваше как влизаха пътници, калайджии и амбулантни търговци.

Тъй или иначе, не разпозна нито един. Опита се да пресметне времето. Скарибрик и хората му вероятно бяха дошли право тук и навярно седяха вътре. Бланш излезе, за да излее ведро с мръсна вода, а по някое време се появи и ханджията Талбът със счупен стол, който остави пред входа. Ранулф го извика по име и излезе иззад дърветата, като отметна качулката си и направи знак с ръка. Ханджията страхливо погледна назад към странноприемницата.

— Най-добре ще е да дойдеш — меко го повика Ранулф. — Мастър Талбът, аз не те обвинявам за някаква простъпка, поне не засега.

Ханджията затвори вратата на странноприемницата и побърза да приближи. Ранулф го сграбчи за рамото и го вмъкна между дърветата; камата му гъделичкаше месестия врат на Талбът и го принуждаваше да държи главата си отметната назад.

— Какво има? — проплака мъжът. — Не съм сторил нищо лошо! Чух за нападението срещу вас, но нищичко не мога да кажа на такива хора. Te ще направят, каквото са решили.

— Да, майстор Талбът, и аз съм решил нещо. Скарибрик е вътре, нали? — Ранулф натисна по-силно с върха на камата си. — Тук е, нали?

Талбът примигна и кимна, като преглъщаше с мъка. Плашеше го този кралски служител с твърд поглед и дълга уелска кама, чийто остър като бръснач връх опираше под брадичката му.

— Искам да говоря с него! Незабавно!

— Той няма да излезе навън. — Ханджията поклати глава. — А ако излезе, сър, ще вземе със себе си двама-трима от своите хора.

Ранулф свали камата. Ханджията се канеше да побегне обратно, но Ранулф го сграбчи за рамото и този път върхът на камата се озова срещу издутото му шкембе.

— Много добре! — заповяда Ранулф. — Кажи на Скарибрик, че един човек иска да се види с него.

— Не мога! — опита се да си поеме дъх ханджията. — Ти си добре, сър. Ще напуснеш тези места, но аз живея тук и тук си въртя търговията.

— В такъв случай…

Ранулф пъхна камата в ножницата си, блъсна ханджията и като пресече коловоза, влезе в странноприемницата. Талбът изтърча зад него, като подвикваше и протестираше. Щом влезе вътре, Ранулф отметна мантията си и сложи ръка върху ръкохватката на меча. Огледа общото помещение, калайджиите и пътуващите търговци, местните търговци и селяни, а после откри плячката си: група мъже в отсрещния ъгъл. Te седяха скупчени около масата, с отметнати качулки, а коланите с оръжието лежаха на пода край тях. Поделяха си кана с пиво, а на масата пред тях имаше голямо блюдо с хляб и месо. Ранулф безшумно тръгна към тях с поглед, прикован върху дебелия мъж с ледено лице, седнал в ъгъла. Ранулф само го беше зърнал за миг по време на засадата, но го разпозна. Скарибрик прошепна нещо на спътниците си, те се извърнаха, а ръцете им се протегнаха към мечовете и камите. Ранулф приближи още. Месестото лице на Скарибрик бе добре охранено. Грубиян, помисли Ранулф, свикнал да се тъпче. Не може бързо да скочи на крака.