Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Корбет почувства, че настръхва от страх. Два пъти беше присъствал на прогонване на бесове като представител на краля. Веднъж в абатството „Бърмондси“ и втори път в „Сейнт Питър ад Винкула“, малката църква в Тауър. Двата случая бяха отдавнашни, но ги помнеше като ужасяващо преживяване. Ръката на Тавърнър започна да криволичи, а пръстите му се извиха като нокти на граблива птица.

— Той бе изтръгнат от живота, запратен в мрака неподготвен. В „Сейнт Мартин’с“ аз се чувствам като у дома си, кралски служителю. Това е обител на демони. — Сега бялата пяна покриваше устните му. — И можеш да кажеш на Чансън отвън пред вратата да престане да подслушва.

Леконогият Ранулф отиде до вратата и я отвори. Чансън едва не се строполи в стаята. Той започна да заеква и объркано гледаше Корбет.

— Наредено ти е да пазиш, а не да подслушваш! — Корбет хвърли бърз поглед към Тавърнър. — Но сега върви в библиотеката. Попитай брат Елфрик дали там има някакви книги или хроники за Джефри Мандевил.

— Има една! — обади се Тавърнър.

— Какво ти каза абат Стивън?

— Канеше се да ми помогне. — Гласът на Тавърнър стана грозен. — Но не можа да помогне дори на самия себе си.

Корбет удивено го гледаше. Тавърнър беше едновременно двама души: единият той самият, а вторият — духът, който го бе обладал, гласът и изразът на лицето му постоянно се променяха, понякога започваше да говори на френски или латински. Корбет погледна към Ранулф: Тавърнър явно бе впечатлил и него. Накрая разговорът замря. Обзетият от бесове мъж седеше на крайчеца на леглото с отпуснати ръце и наведена глава.

— Кой си сега? — попита Корбет.

Тавърнър потопи пръсти в един потир със светена вода на масата край леглото и бързо се прекръсти три-четири пъти. После пъхна ръка под дрехата си и извади оттам Библия, която притисна към гърдите си.

— Човекът, който съм се родил — уморено отвърна той. Бялата пяна беше изчезнала. — Матю Тавърнър.

— И защо дойде тук? — попита Корбет.

— Живеех в Есекс, в едно село край Челмсфорд. Още докато бях дете, ме връхлитаха фантастични сънища и ужасни кошмари. Баща ми умря, когато бях млад. Майка ми се отдаде на черните изкуства. Тя принасяше жертви на Ахитофел и Азраел, на Велзевул и другите Властители на пустошта. Един следобед седях сам край ручея и ловях риба. Слънцето се скри зад облак и аз погледнах нагоре. На другия бряг, зад протегнатите клони на един дъб стоеше мъж. Беше висок, облечен от главата до петите в черно, а лицето му беше бледо и изпито. — Тавърнър примигна. — Очите му бяха жестоки като на ястреб. „Кой си ти, сър?“, попитах аз. „Е, Матю, аз съм старият ти приятел Джефри Мандевил.“ Избягах и разказах всичко на майка си. Тя само се засмя и каза, че всички ние сме демони. Мандевил продължи да ми се явява. Срещах го в кръчмите и по самотните пътища. „Преследвам те, Матю“, повтаряше той, „както кучето преследва сърна“.

— И улови ли те? — попита Корбет.

— Скрих се в Лондон — отвърна Тавърнър. — Започнах да своднича, но Мандевил ме откри и там.

Той разтвори яката на дрехата си и я свали. Корбет се дръпна при вида на голямото „V“, жестоко отпечатано върху лявото рамо на мъжа. Раната вече бе заздравяла, но бе видно, че е използвано нагорещено желязо. Корбет се върна към креслото си.

— И ти дойде при абат Стивън?

— Първо отидох за помощ при доминиканците в „Блекфрайърз“. О, да, и при архидякон Ейдриън.

— Значи го познаваш?

— О, да!

— И какво ти обеща абат Стивън?

— Че ще прогони беса от мен. Отнасяше се към мен като към син. Беше мил и добродушен. Каза, че мога да остана тук известно време. Понякога помагах на брат Елфрик в библиотеката.

— Знаеш ли защо умря абат Стивън? — попита Корбет. Тавърнър поклати глава отрицателно:

— Никога не сме говорили за нищо, освен за това, че съм обладан, и за предишния ми живот. Понякога той изглеждаше тревожен и разсеян. Често го виждах да разговаря със своя прислужник, послушника брат Пердитус.

Корбет чу някакъв звук отвън, Чансън вероятно се връщаше. Някъде започна да бие камбана. Ранулф се приготви да стане, но после пак седна на мястото си.

— И абат Стивън не е обсъждал нищо, свързано с абатството?

Тавърнър поклати глава:

— Лошо ми е! — прошепна той, като се държеше за стомаха. — Трябва…

Той немощно посочи с ръка към чашата и подноса с храна в другия край на стаята. Ранулф скочи. Напълни чашата и я сложи в ръката на мъжа. После отиде до прозореца зад леглото и отвори кепенците. Явно нещо навън силно привлече вниманието му.