Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Корбет взе парче пергамент от масата и забеляза изписаното с мастило „V“. Той се загледа в него, докато събираше мислите си. Не бе разказал на Ранулф какво се беше случило миналата нощ: за тайнствения посетител, който неочаквано се беше появил зад решетката, а после бе дръпнал резетата и избягал. Корбет мълчаливо се завърна в странноприемницата. Отношенията му с Ранулф си оставаха хладни. Камбаната ги бе събудила рано, присъстваха на службата в един страничен параклис и хапнаха в кухните на абатството. Приорът Кътбърт се видя за кратко с тях. Той явно бързаше, обясни им, че има друга работа и не знае нищо за смъртта на бедния Гилдас… Корбет кимна и заяви, че трябва да разпита Тавърнър. Приорът сви рамене в знак на съгласие.

Корбет все още се чувстваше изморен, клепачите му тежаха. Той вдигна пергамента, а Тавърнър сведе глава.

— Кой е начертал тук знака на Мандевил?

— Как смееш!

Корбет зяпна изумено. Тавърнър вдигна глава. Лицето му беше съвсем променено, очите му горяха от омраза, устата се зъбеше, гласът бе напълно различен.

— Как смееш, кучи сине, негоднико! Слуга най-долен! Как смееш да разпитваш мен, Мандевил, един от Пазителите на Тауър, граф на Есекс!

Ранулф се приведе напред, готов за скок.

Корбет бе особено впечатлен от промяната в гласа, станал остър и гърлен. Когато се срещнаха за пръв път, гласът на Тавърнър беше мек, той по-скоро шепнеше.

— Това е моят хералдичен знак! — продължаваше той, като протягаше пръсти към пергамента. — Черни орнаменти върху червен пряпорец. „Бича на Есекс“, тъй ме наричаха! „Грабителя от Илай“! Дадох им да разберат на тези лицемерни монаси, тези разблудни закачулени братя и на техните монахини с нежна кожа! Предадох ги на огън и меч! Igne Gladioque. С огън и меч! Gero bellum contra Deum. Водя война срещу Бога и копнея да разбия самите двери на Рая! — Тавърнър премина за малко на старинен нормански френски и се върна отново на латински — Le Roi Se Avisera. Посъветваха краля. Sed Rex territus, но кралят се уплаши.

— Кой беше кралят? — попита Корбет. Тавърнър го изгледа хитро.

— Крал беше Стивън, но беше предизвикан от Матилда, арогантната дъщеря на Хенри. Аз предвождам легион, знаеш ли това, кралски служителю? Моята свита продължава да язди нощем из мочурищата!

Корбет затвори очи и се опита да си спомни обреда за прогонване на духове.

— Как те наричат? — внезапно попита той.

— Името ми е Джефри Мандевил, прокълнат в живота и прокълнат в смъртта. Бродя из мрака. Търся си място, дом, който да обитавам.

— И си избра Тавърнър?

— Вратата беше отворена! — последва резкият отговор. — Обителта беше готова.

— И какво правиш, когато излизаш? — любопитно попита Корбет. Той забеляза, че в ъглите на устата на Тавърнър започва да се събира бяла пяна.

— Връщам се в мрака, във вечната нощ. Ти си Корбет, нали? Пазителя на тайния печат? Жена ти е Мейв с дългата руса коса и онова прекрасно тяло, а, Корбет? Нежно и бяло като сметана?

— Внимавай, сладострастнико! Корбет вдигна ръка:

— Знаеш ли къде живея?

— В имението Лейтън в Есекс, моето графство, заедно с пухкавата малка Елинор и бебето Едуард. Кралят те праща, а?

Корбет оглеждаше мъжа пред себе си. Беше учуден, че Тавърнър или онова, което го обладаваше, знаеше толкова много. От друга страна, повечето от тези неща бяха всеизвестни.

— Ако си демон — засмя се Корбет, — би трябвало да знаеш повече. Срещал ли си се с абат Стивън? Душата му напусна тялото си.

Тавърнър не мигна, нито изразът му се промени.

— Отиде на съд! — обяви той. — Неговото преминаване отвъд не бе възпряно. Той започна своето пътуване.

— Но защо беше убит? Как е бил убит?

— Не съм тук да ти помагам, Корбет!

— Хайде, хайде! — подразни го кралският служител. — Твърдиш, че си великият Джефри Мандевил, който броди из тресавищата, а знаеш по-малко от един кухненски прислужник в абатството!

— Беше убит от кама, забита в гърдите му — дойде резкият отговор. — Абат Стивън искаше да се държи като римлянин. Сега ще трябва да плати за греха си срещу Светия Дух.

— Какво искаш да кажеш с този грях срещу Светия Дух? — запита настоятелно Корбет. Тавърнър изглежда знаеше за смъртта на абата малко повече от допустимото.

— О, той наистина беше убит като Авел, заклан от Каин, от брата си…

— От монасите от „Сейнт Мартин’с“ ли? — попита Корбет.

— Ти dixisti clerice — произнесе на латински Тавърнър. — Ти го каза, служителю.

— Кой монах?

— Всеки е виновен по своему. Кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им.