Пол Дохърти: Призракът на тресавището

— А освен това там е и надгробната могила, кралският гроб в центъра на ливадата. Редно ли ще е да оскверним такъв гроб?

— Абат Стивън! — възразяваше приорът Кътбърт. — Откъде да знаем, че на това място наистина има кралско погребение?

— Не знаем — отговаряше абат Стивън. — Но според древните хроники, които се пазят в нашата библиотека, това е мястото за последен покой на Сигбърт, някогашен крал на тези земи, който воювал с езичниците от севера. Той покровителствал светата църква, пленили го и приел мъченичество, като бил убит в бой. Според преданието, по-късно негови последователи намерили трупа на Сигбърт и го погребали с почести в нашата ливада. Струва ми се, че е непристойно да обезпокояваме такъв гроб.

— Но можем ли да разберем със сигурност? — протестираше приорът. — Откъде можем да знаем, че там наистина е погребан някой? Ние сме собственици на ливадата, надгробната могила е притежание на абатството. Сигурно няма да има нищо лошо, ако прокопаем тунел в могилата и разберем истината? Ако Сигбърт действително е погребан там — триумфално продължаваше приорът Кътбърт, — тогава, като светец и мъченик, не може ли светите му мощи да бъдат пренесени в осветено погребално място, като например нашата църква? Тогава манастирът наистина ще стане място за поклонничество.

Абат Стивън поклащаше глава:

— Не е наша работа да го правим. Докато аз съм абат на „Сейнт Мартин’с“, това няма да стане.

Приорът Кътбърт се облегна на портата, загледа се в небето и се помоли за търпение. Думите продължаваха да отекват в съзнанието му:

„Докато аз съм абат на «Сейнт Мартин’с».“

Докога ли Стивън щеше да управлява манастира? Бивш войник, висок, енергичен мъж, той би могъл да бъде техен абат през следващите двадесет-тридесет години. Блянът на приорът Кътбърт щеше да се превърне в кошмар, години на безсилие, пропаднали очаквания и разсипани надежди. Приорът виждаше мислено новата странноприемница, нейните приветливи постройки, малък параклис и розова градина. Плановете на бившия каменоделец брат Гилдас, техния архитект, много го вълнуваха. Няколко пъти бе разговарял и насаме с абат Стивън, обаче отговорът винаги беше един и същ.

— Докато аз съм абат в „Сейнт Мартин’с“, Кървавата ливада ще се използва само за нашия добитък и за овцете.

Кътбърт тупна с обутия си в сандал крак. Кървавата ливада! Името беше много подходящо. Според местните хора, както и според старинните хроники, това беше мястото, където Сигбърт беше срещнал езичниците от севера и се беше сражавал с тях от зори до здрач. Армията му била разбита, обаче Сигбърт стоял там и се сражавал заедно с хората си, докато ги избили един по един. Сигбърт бил пленен и му предложили да запазят живота му, ако се откаже от Христа и приеме езическите богове. Сигбърт отхвърлил предложението и бил жестоко умъртвен. Приорът Кътбърт се взираше в огромната надгробна могила в центъра на ливадата. Дали това наистина беше гробницата на Сигбърт? Би искал да разбере. Той тръгна по заскрежената трева и спря пред оспорваната могила. Не обърна внимание на писъка на прелитащ бухал и стона на някакво диво животно, уловено в орловата папрат край Соколовия ручей. Приорът бе обзет от страх. Той не вярваше в таласъми и елфи, в призрачни горски жители или в духовете на покойници. Да, това беше мястото за вечен покой на Сигбърт.

Дали духът му бродеше из тази ливада? Или, което бе още по-лошо, духовете на неговите убийци? Приорът се опита да се освободи от тези мрачни бленувания. Веднъж беше измерил могилата: беше около три ярда висока и върхът й бе скосен под прав ъгъл. Вече бе измерил и страните, горе и в основата: пет ярда дължина, три ярда ширина. Какво би могло да бъде това? Приорът продължи да се взира в могилата. Дочу отново писък на животно и почувства как между плешките му избива пот. Огледа се наоколо. В лунната светлина сенките около дъбовете изглеждаха по-дълбоки, по-тъмни, по-дълги. Наистина, ще трябва да се върне при братството. Но какво щеше да стане в бъдеще? Той стисна ръце и затвори очи. В много отношения се възхищаваше от абат Стивън, но нямаше да се поколебае да използва някои средства, с които разполагаше, в битката за новата странноприемница. Приорът беше намекнал какво е видял в Кървавата ливада, но в отговор абат Стивън само го изгледа студено.

Кътбърт си тръгна. Беше прекосил половината от ливадата, когато чу някакъв звук и бързо се извърна. Имаше ли някой? После отново го чу — натрапчивия зов на ловджийски рог! Той се спря и задържа дъха си. Звукът отново отекна, пронизвайки нощта. Стомахът на Кътбърт се сви и той усети как потта му се вледенява. Значи разказите са верни! Защото кой би могъл да надува ловджийски рог в дълбоката нощ? Звукът сякаш отекваше от другата страна на ручея, откъм земите на лейди Маргарет; навярно някой от свитата й, пийнал повечко миналата вечер? Не можеше да бъде дух! Приорът не вярваше в призрачните ездачи и в демона Мандевил. Погледна обратно към могилата. Слънцето скоро щеше да изгрее и да пропъди нощта. Абатството „Сейнт Мартин’с“ щеше да остане, както и тази ливада, а привиденията, мернали се пред приора, щяха да се разсеят като дим. Може би бе дошло време да действа? Приорът се обърна, мина през „Портата на Юда“ и се отправи покрай църквата към килията си. Спря за миг в двора и се загледа в големите еркерни прозорци на килията на абата. Капаците бяха открехнати и през пролуката се процеждаше отблясък от свещ. Той мрачно се засмя на себе си. Абат Стивън също се бе отдал на размисъл. Навярно с времето ще се преклони пред силните доводи и злокобните заплахи на своя приор.