Пол Дохърти: Призракът на тресавището

Приорът 3 3 В католическите манастири — свещенически сан, непосредствено след абата — (Бел. ред.) Кътбърт, първи помощник на абат Стивън и ръководител на съвета на висшите духовници в абатството, бе обзет от безпокойство. Висок, с надвиснали вежди, приорът не бе се завърнал в килията си, след като разбуди братята, които с още сънени очи се затътриха към троновете си в храма, за да започнат песнопенията — онези красиви химни от утринната литургия.

Приорът Кътбърт беше много объркан. Той напусна абатството през „Портата на Юда“ и се отправи към покрайнините на Кървавата ливада. Нощта беше необикновено студена. Звездите висяха като парченца лед по безоблачното небе. Кътбърт зарея взор над голямата, кръгла ливада. Заскрежената трева по нея проблясваше под бялата светлина на пълната луна. Ливадата бе заобиколена от големи дъбове. Te растяха от стените на абатството чак до Соколовия ручей, над който се стелеше мъгла. Сутринта тя щеше да бъде още по-плътна и щеше да обвива дърветата, но сега приорът можеше да съзре мъждукането на блуждаещите огньове. Местните селяни твърдяха, че демоните палят тези светлини: ако се видеха отблизо, светлината им предвещаваше нечия смърт. Мисълта за тези истории извика усмивка на тясното лице на приора. Нали брат Френсиз, техният учен архивар и библиотекар, твърдеше, че тези светлини са само газове, отделяни от блатата, и човек не бива да се бои от тях? Приорът се прислони в сянката на портите с ръце, пъхнати в огромните ръкави на черното вълнено расо. Това поле не излизаше от мислите му по много причини. В съвета той често настояваше пред абат Стивън, че тази ливада, използвана само за сенокос, беше идеално място да се построи нова, голяма странноприемница: просторна постройка със спални помещения, трапезария, кухни и складове за провизии и напитки, килери и изби, за да подслонява по-удобно многото посетители на тяхното абатство.

— Трябва да я построим, отче абате! — настояваше приорът Кътбърт. — С всяка година нашият дом става все по-прочут. Разрастването на търговията в източните пристанища означава, че сега ние ставаме предпочитаното място, където спират търговците, да не говорим за Негово величество кралят и хората от двора. Ливадата — приорът Кътбърт внимателно подреждаше аргументите си — е разположена идеално, защото е извън границите на абатството, но е достатъчно близо до него…

Както винаги, абат Стивън, със скръстени отпред ръце, се размърдваше в стола си с висока облегалка, който наподобяваше трон. Той изслушваше внимателно приора, а другите се съгласяваха с него: библиотекарят Френсиз, Елфрик от лечебницата, заместникът на приора брат Хамоу, Ричард, който отговаряше за раздаването на помощи и милостиня, някогашният каменоделец Гилдас и ковчежникът Дънстън. Последният бе особено красноречив в поддръжката си.

— Отче абате, ние имаме пари. Сандъците ни са пълни. През пролетта можем да нарежем и пренесем камъка. За година и половина…

Отговорът винаги беше един и същ. Абат Стивън се облягаше назад и започваше да си играе с шнуровете на качулката си, а суровото му лице ставаше напрегнато и съсредоточено.

— Приветствам всички ви, братя мои, заради старанието, което влагате за това дело. — Абат Стивън потропваше с пръсти, за да подчертае възраженията си. — Първо, ние вече имаме къде да подслоним гости в пределите на абатството: постройката може и да не е разкошна, но това е молитвен дом, а не някаква лондонска кръчма или хан. Второ, ливадата се използва, за да косим тревата от нея. Трето, както знаете, аз имам сериозен спор с лейди Маргарет Харкорт по въпроса кой притежава Соколовия ручей, откъдето ще трябва да вземаме вода за новата постройка. Брат Кътбърт, ти сам си посещавал лейди Маргарет по редица поводи: знаеш, че тя не иска да чува нито за мен, нито за това абатство. Бог знае защо, тя произнася с отвращение дори името ми и твърди, че вече съм нарушил правата й. Ако се опитаме да точим вода от Соколовия ручей, тя без никакво съмнение ще се обърне към Кралския съвет в Лондон.

Абат Стивън замълчаваше за известно време, а братята, насядали около голямата, овална дъбова маса, тихичко пъшкаха. Te се споглеждаха и вдигаха очи нагоре. По този въпрос бяха принудени да се съгласят с абата. Лейди Маргарет Харкорт бе отшелничка, вдовица, потънала в спомените и сънищата си, но беше и яростен противник на абат Стивън. Ако добитъкът или овцете на абатството навлезеха в земите й, ако някой прислужник от абатството скиташе по полетата й, тя започваше да се оплаква, че са посегнали на правата й. Може би живееше като дълбоко скърбяща вдовица, но опитните правници в Линкълн и Илай се вслушваха в лейди Маргарет. Накрая абат Стивън стигаше до най-впечатляващия си аргумент: