Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Лесно е да се подиграваш на призрака на Мандевил — промълви Ранулф. — Но тук, в тъмнината, сред стелещата се наоколо мъгла…

— Питам се какво ли може да бъде? — прошепна Корбет. — Защо започва отново? И каква връзка има с тези убийства?

— Дали да не опитаме да го намерим? — предложи Чансън.

— Не сега, много е тъмно да се преследват призрачни ловджии!

И кралският служител се върна през вратата в градините на абатството. Корбет нареди на Ранулф и Чансън да се върнат в странноприемницата.

— Не се разделяйте! — предупреди ги той.

Ранулф направи знак на Чансън да тръгва, после дръпна Корбет за ръкава и го вмъкна зад една от опорите на защитните стени.

— А ти, господарю?

Корбет усети, че спътникът му го следи напрегнато.

— Знаеш заповедите на лейди Мейв! — настояваше Ранулф. — Не бива да те оставям самичък! Тук може и да е Божи дом, но е също и гнездо на убийства с всички тези самотни покои, пусти галерии и ходници. Всички монаси толкова си приличат! — Ранулф внезапно спря. — Всеки от тях е в състояние да ти забие камата или да пусне някоя стрела в мрака.

— А кралят? — попита Корбет. Искаше да реши един проблем, който го човъркаше още от момента, когато напусна Норич. — Тогава защо започна, Ранулф? Не изпълняваш ли преките му заповеди?

Ранулф отстъпи назад и се облегна на стената.

— Хайде, Ранулф-ат-Нюгейт, главен секретарю на канцеларията на Зеления восъчен печат! — продължи да го задява Корбет. — Докъде искаш да се издигнеш? Защо кралят те взе под ръка и тръгна да се разхожда с теб в розовата градина?

— Значи си ме шпионирал, господарю?

— Е, Ранулф, не беше необходимо да го правя. Почти всички в двореца на Норичкия епископ са те видели.

— Ревнуваш ли? Корбет само се изсмя.

— Извинявай! — каза припряно Ранулф.

— Ранулф, Ранулф! — Корбет стисна рамото му. — Ти някога скиташе из уличките на „Уайтфрайърз“ и Съдърк. Ранулф плячкаджията, кречеталото, нощният скитник, разбойникът! Сега си кралски служител, имаш ленени ризи и вълнен панталон, дебели топли мантии пазят раменете ти, а около кръста ти е препасан широк кожен колан. На краката си носиш испански ботуши с подрънкващи шпори, на бедрото ти висят меч и кама. Ти пазиш кралския печат, ти си кралски човек в мир и война. Какво повече искаш, Ранулф-ат-Нюгейт? Имаш парички, дадени на съхранение при златарите в Лондон. Наел си един селски свещеник да пее молитви за душата ти. Колко коня притежаваш — три или четири, включително и онзи, арабския, в конюшните ни в Лейтън? Умееш да изписваш всякакви писмена, да сложиш подпис, да подпечаташ указ, да издадеш прокламация. Сега дори вървиш под ръка с краля. Защо, Ранулф-ат-Нюгейт? Вярва ли ти той? А ти вярваш ли ми, Ранулф?

— С цялото си тяло и душа, господарю. Ти го знаеш. Твоите врагове са и мои.

Корбет свали ръката си. Помисли си за крал Едуард: за стоманеносивите му коси и брада; за онези наблюдателни очи, дясното леко примижало; за бързата промяна в настроенията му, как можеше да бъде понякога очарователен, понякога студено безжалостен. Едуард беше крал и не се церемонеше; но можеше да бъде и войн, наденеше ли черната си броня, възседнал Баяр, бойния си кон, и да беси по дузина шотландски бунтовници, без да мигне, да унищожава цели села с огън и меч.

— Дяволът има много лица, Ранулф, и изкушава по всякакъв начин. Нима кралят те отведе до високата планина, както сатаната отвел Христос, и ти показа славата, която би могла да бъде твоя?

— Не разбирам! — заекна Ранулф.

— Разбираш ме, приятелю. Кралят е нетърпелив. Чел съм протоколите. Сър Стивън Д’Обини, покойният абат на това място, някога беше един от веселите другари на краля, рицар, който се беше бил редом с него през мрачните времена на бунта на Симон дьо Монфор. Кралят дължи живота си на абат Стивън. Спомни си девиза на краля: „Моята дума е мой печат!“. Сега, Ранулф-ат-Нюгейт, ти знаеш и аз знам следното: кралят подозира, че убиецът на абат Стивън е монах, свещеник, служител на Светата църква. Ако го заловя и дано Бог даде да го заловя, аз не мога да го предам на шерифа, нито сам да го осъдя и да го обеся на най-близкия ешафод. Значи, какво ти е казал кралят? Да въздадеш правосъдие от негово име? Екзекуция по кратката процедура? Не носиш ли в портфейла си един от тези укази: „Стореното от Ранулф-ат-Нюгейт е сторено за доброто на краля и за благото на кралството“? — Корбет пристъпи по-близо. — Не можеш да го направиш, Ранулф. Да, кралят е наредил така, но над него стои законът. Законът, който е по-важен от всичко.