Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Нищо не можеш да докажеш! — Уолъсби си беше възвърнал самообладанието. — Вярно е, че е била използвана стрела от моя колчан, обаче Пердитус я е откраднал; той вече си призна престъплението.

— Не той го призна — отвърна Корбет, — а ти. В същата сутрин, когато умря, Тавърнър ни заведе в избите да видим римската мозайка на абат Стивън. Когато се връщахме, забелязах, че Пердитус е зает с някаква задача. Повървяхме още малко, Тавърнър ни остави и малко след това беше убит. Много пъти съм обикалял абатството, обаче тази сутрин измерих разстоянията. Няма значение колко атлетичен или пъргав в краката е Пердитус, той не би могъл да изтърчи, за да вземе лък и стрели, да се върне, и да се притаи на тази сенчеста пътека. Това си бил ти, архидякон Уолъсби. Една добре насочена стрела — и на всички доказателства за вашата измама, на всички пакости, които Тавърнър би могъл да ти стори, е бил сложен край. Още една смърт в „Сейнт Мартин’с“, за която би могъл да бъде обвинен някой друг. Не е за чудене, че искаше да си заминеш толкова спешно. Разбира се — заключи Корбет, — Пердитус се е зарадвал, че Тавърнър е мъртъв. В собственото си объркано съзнание сигурно е вярвал, че сам той е причина за смъртта му. Навярно си почувствал облекчение, когато си разбрал, че върху челото на Тавърнър, както и върху това на Хамоу, е бил жигосан знакът на Мандевил.

Пердитус се бе обърнал и гледаше архидякона с леко наклонена встрани глава. После хвърли крадешком озадачен поглед към Корбет. Монасите седяха, замаяни от поразителните разкрития. Убиецът беше прав: те бяха хора с прекършен дух, знаеха, че носят някаква отговорност за кървавите събития в това абатство.

— Сър Хю, нима казваш, че не аз съм убил Тавърнър? Че този е виновникът? — Пердитус потупа ръката на архидякона. Уолъсби рязко я отдръпна.

— Нищо не можеш да докажеш! — настоя Уолъсби. — Истинският убиец е този човек. — Лицето му придоби грозно изражение. — Трябва да вържете ръцете му като на обикновен злодей. Трябва да бъде отведен в Лондон и изправен пред кралския съд за убийство, богохулство и светотатство. Да виси с клуп около врата, докато лицето му стане пурпурночервено, а краката му започнат да подритват. Подходящ край — подигра се той, — за сина на нашия свят абат Стивън!

— Ще увисна ли? — попита Пердитус с ококорени от ужас очи. — Но аз съм ръкоположен духовник!

— Не, не си! — надсмя се Уолъсби. — Ти си…

Корбет предусети опасността, но беше твърде късно. Засегнат от подигравателните подмятания на Уолъсби, Пердитус внезапно скочи на крака. Той грабна един стол и го хвърли към Корбет. Кралският служител успя да се отмести и столът се разби зад него. Уолъсби не беше толкова бърз. Пердитус измъкна кама от ръкава на расото си и преряза врата на архидякона, от дясното му ухо чак до под брадичката. Архидяконът се наклони напред с ръце, притиснати към раната. Кръвта извираше между пръстите му. Ранулф скочи на крака, обаче Пердитус вече беше прекосил помещението. Той блъсна встрани брат Дънстън и преди брат Ричард да успее да се намеси, сграби изненадания приор през врата и подпря камата под брадичката му.

— Назад!

Ранулф погледна към Корбет, който поклати глава. Кралският служител знаеше, че е направил грешка. Навярно би могъл да задържи Пердитус още в самото начало, но пък тогава той нямаше да си признае. Сега убиецът влачеше приорът Кътбърт към вратата. Той погледна през рамо.

— Отвори я! — изкрещя послушникът на Чансън.

Корбет направи знак на коняря си да се подчини. Вратата на стаята се отвори, а архиепископ Уолъсби се строполи на пода в бързо разширяваща се локва кръв. Елфрик отърча при него и го обърна по гръб. По лицето на архидякона и гърчещото се тяло личеше, че не може да му се помогне. Корбет гледаше ужасен. Отначало помисли, че Пердитус ще освободи приора. Той отмести ръката си, а после бързо удари с ножа. Корбет затвори очи. Кътбърт остана на място с ужасено лице, притиснал с ръце гърлото си. Пердитус го блъсна напред, измъкна се през вратата и затрополи надолу по стълбите.

Ранулф не се впечатли от хаоса и суматохата. Блъсна Чансън встрани и се втурна да преследва послушника. Пердитус вече беше долу и побягна през вратата. Измъкнал бързо меча си, Ранулф се понесе след него. Докато се плъзгаше и препъваше върху леда, той не обръщаше никакво внимание на монасите, които блъскаше по пътя си: очите му бяха приковани единствено в бягащия пред него човек, чието сиво расо се вееше, докато той минаваше като вятър край постройките, през дворовете, сновейки насам-натам. Ранулф го следваше. Отначало помисли, че убиецът се насочва към някоя от страничните врати или дори към конюшните. Той скъси разстоянието помежду им. Пердитус стигна до стълбите на избите и бързо се вмъкна надолу. Ранулф го последва, изненадан, че вратата не е заключена или зарезена. До него достигна шляпането на сандали и Ранулф спря, за да си поеме дъх. Остави меча, взе прахан и запали една от факлите в поставките на стената. След като тя се разгоря, той стисна меча и предпазливо пое надолу по ходника, като се притискаше до стената, протегнал факлата пред себе си. Отмина сводестите складови помещения. Чудеше се какво ли е намислил Пердитус. Отзад Корбет, изкрещя името му.