— Александър — започна той присмехулно, — ето, водя ти още някой, който би желал да изслуша разказа ти.
Човекът се обърна. Имаше дълго, конско лице, изпъкнали сини очи и широка, отпусната уста. Гъстата му тъмна коса беше разбъркана.
— Играя! — изръмжа той и изгледа гневно Корбет.
— Виждам — отвърна английският писар любезно, — но аз сигурно ще успея да те обезщетя за досегашните ти загуби! — и подрънка монетите в кесията си.
Александър явно бе погълнал прекалено голямо количество вино, за да забележи иронията в думите му. Той се взря в Корбет, облиза алчно устни, и като взе препълнената си чаша, стана, залитайки и му посочи най-далечния край на залата. Офицерът направи на Корбет знак с глава да го последва и незабавно зае освободеното място сред играещите.
— Слушай — подвикна той след писаря, — когато приключите с разказа, ти просто си легни някъде тук, в залата. Ще ти донеса наметка да се завиеш. Не е кой знае какво, но все пак ще ти бъде по-топло и уютно, отколкото ако прекараш нощта навън, на скалите.
Корбет кимна, усмихна му се с благодарност и се упъти към другия край на залата, където Александър вече се беше разположил отпуснато, в пиянски унес.
Корбет се представи и обясни любопитството си по същия начин, както го бе сторил и пред офицера. Тъй или иначе, събеседникът му беше прекалено пиян, за да го е грижа — писарят трябваше да се вслушва много старателно, за да разбира фъфленето му. Оказа се, че въпросният Александър е писар като него, бил на служба при шотландския крал. Дори отишъл с него в Англия навремето, когато покойният отпътувал на юг, за да участва в празненствата по коронацията на крал Едуард Първи. Корбет го остави да бърбори безсмислено, докато играещите се разотидоха, сбогувайки се шумно. Един забързан прислужник донесе на писаря обещаното наметало. Едва тогава английският писар насочи полека Александър към въпросите, които, го интересуваха, но не успя да научи нищо ново. В деня, когато загинал кралят, непознат пратеник оставил едно писмо на портата на замъка, по залез слънце. Писмото веднага било отнесено на кралица Йоланда, която повикала Александър и му наредила да оседлае любимия кон на негово величество — една бяла кобила, която държали в конюшнята на Кингхорн, и да я отведе долу до пристана. Александър още се оплакваше и хленчеше, задето трябвало да излиза заради краля в такава ужасна, студена и бурна нощ.
— Но сторих, каквото ми бе заповядано — изръмжа той. — Чаках с часове, докато се появи лодката с негово величество. Опитах се да го възпра, но той не пожела да се вслуша в думите ми. Трябвало да отиде тази нощ при кралицата и толкоз — метна се на коня и потегли.
— А ти какво направи?
Александър се оригна и се почеса по брадичката.
— Отидох в кръчмата в Инвъркийтинг, а после към мен се присъедини и един от спътниците на краля.
— Какво? — възкликна Корбет. — Един от спътниците на краля е бил там?
— Точно така — отвърна Александър, опитвайки се да огледа по-внимателно този странен английски писар. — Нещастникът беше хвърлен от коня си и му се наложило да се върне в селото. Двамата останахме в кръчмата до късно на другия ден. — Той изгледа лукаво Корбет. — Нали разбираш, запихме се. Чак когато излязохме от кръчмата, научихме за смъртта на краля.
Корбет кимна и пъхна няколко монети в отпуснатите ръце на събеседника си.
— А кой всъщност откри тялото на краля?
— Ами хора, изпратени от замъка отвъд Форт. Те вдигнали тялото и го откарали обратно на кралската ладия.
Корбет кимна с разбиране, докато се опитваше да подреди наум събитията, съпровождали смъртта на шотландския крал. Имаше нещо нередно, но той още не можеше да си изясни какво е то.
— Значи — поде той бавно, — един от спътниците на краля останал с теб и изобщо не стигнал до замъка?
Александър кимна.
— А какво е станало с другия? — попита Корбет. — Ако той е успял да стигне до замъка, защо не се е върнал да потърси господаря си? Всъщност — сега Корбет се опитваше да изясни съмненията, които се въртяха в главата му — защо кралицата не е изпратила хора да търсят съпруга й?
— Нали, доколкото разбирам, са очаквали пристигането му?
Другият се взираше в масата, опитвайки да се съсредоточи.
— Не знам — изфъфли той накрая. — Онзи, с когото пихме, се върна обратно, същото стори и другият. Доколкото разбирам, той е яздел пред краля и стигнал до Кингхорн. Защо нито той, нито кралицата са пратили хора да търсят негово величество, не ми е ясно. — Той отправи помътен пиянски поглед към Корбет. — Загадка е цялата история, мастър писарю, и може би ти ще можеш да отговориш на въпросите. Загадка е и самото желание на краля да дойде при кралицата, защото — допълни той с горчивина, — не може да се каже, че тя му доставяше радост.
Читать дальше