Пол Дохърти - Сянка над короната

— Негово величество е предупредил, че ще дойде тук, така ли? — попита неуверено Корбет. — Кога пристигна това известие?

— Теб какво те засяга, писарю? — сопна се отново Йоланда и впери нетрепващ поглед в очите му. — Някакъв вестоносец донесе писмото през деня. Нямам представа кой ми го донесе. Помня само, че веднага го изгорих, защото бях ядосана!

Усмивката на Корбет изразяваше разбиране. Той отклони внимателно разговора към други теми. Беше задал достатъчно въпроси, а и Йоланда го беше изненадала доста, затова се постара да скрие чувствата си зад маската на дипломатично поведение. Нещо като че ли не беше наред. Йоланда беше кралица, загубила наскоро съпруга си; в известен смисъл неговата страст към нея бе станала причина за смъртта му; а въпреки всичко тя като че ли се дразнеше при мисълта за него, и едва ли не го мразеше. Нима това бе жената, мислеше си Корбет, накарала крал Александър III да заложи за нея живота си на карта? Трудно му беше да уточни и изрази съображенията, поради които достигна до определени изводи, но непогрешимо долавяше притеснението, което се излъчваше от тази красива и капризна жена.

Корбет остави безцелния разговор да продължи още малко, преди да отбележи предпазливо:

— Мадам, моят господар и негово величество крал Едуард ще бъдат във възторг от новината, че утробата ти е благословена. Малка утеха за загубата…

Йоланда едва не се захили злорадо, докато потупваше корема си.

— Не ме е грижа за господаря ти и неговия крал, мастър Корбет, но вярно е, интересувам се от възможния бъдещ крал на Шотландия!

Корбет дочу как червенокосата придворна дама прихна отново, но не й обърна внимание. Затова пък кралица Йоланда се обърна, изгледа гневно червенокосата, после протегна на Корбет ръка в знак, че аудиенцията е приключила. Той коленичи, целуна хладната бяла ръка на кралицата и се оттегли, избягвайки съзнателно наглия поглед на придворната дама, предизвикала внезапния край на разговора.

Когато се озова пред покоите на кралицата, Корбет установи, че офицерът го чака — сега, когато бе разбрал, че вдовстващата кралица е била склонна да приеме новодошлия, той се държеше малко по-дружелюбно.

— Довечера ли тръгваш обратно? — попита той със силен, гърлен акцент.

— Защо? — отвърна усмихнато Корбет. — Нима имам избор? Войникът сви рамене.

— Можеш да пренощуваш тук и да се качиш на лодката на зазоряване, когато преминава за първи път реката. Както предпочиташ.

— Благодаря тогава — каза учтиво Корбет, — ще остана. Но я ми кажи — допълни той, — коя е червенокосата придворна на кралицата? Отракана ми се видя!

Сега вече офицерът се ухили, видяха се пожълтелите му зъби, но усмивката смекчи суровото му изражение.

— За Агнес Ленъкс ли говориш? — отвърна той. — Прав си, отракана е дори в повече от необходимото. Кралицата никак не я обича. Защо питаш?

— Просто така — смънка Корбет. — Ами я да те питам още нещо. На пост ли беше през онази нощ, когато загина кралят?

— Че как иначе. Но не съм мърдал от тук. Един вестоносец пристигна, за да съобщи за неговата смърт.

— Същият вестоносец, който преди това е донесъл писмото със съобщението, че кралят пристига в Кингхорн, така ли? — намеси се Корбет.

— Какви ги говориш, човече! — възрази офицерът. — Онова си беше просто някакво писмо, оставено на портата по залез слънце. Бог знае кой го е донесъл. Най-добре задай на доставчика същия въпрос.

Корбет почувства как сърцето му заби по-бързо.

— Онзи, който посрещнал краля, когато той слязъл на отсамния бряг?

— Ами да — каза офицерът. — Александър се казва, носи името на покойния крал. Ти какво почна да разпитваш? — той сви очи и загледа по-внимателно Корбет. — Много въпроси задаваш, господин английски писарю!

Корбет се усмихна.

— Съжалявам — извини се той. — Но в английския кралски двор бяха толкова потресени от смъртта на вашия крал, че не можеха да повярват на вестите. Господарите ми очакват от мен да им донеса новини. — Офицерът се поуспокои и го потупа покровителствено по рамото.

— Знам, знам, нали всички изпълняваме заповеди. Аз сам не мога да повярвам, че кралят е мъртъв. Все си мисля, че това са някакви слухове. Е, хайде да те запозная с Александър. Той вече е разказал цялата история Бог знае колко пъти, но се кълна, че ще ти я разкаже и на теб с удоволствие.

Корбет последва капитана надолу по витото каменно стълбище. Слязоха в централната зала В по-щастливи, по-добри времена залата сигурно е изглеждала внушително, дори царствено — с издигнатия подиум в единия й край, зад който висеше голям гоблен с избродирания герб на шотландските крале. Сега обаче видът й беше мърляв. Тръстиките на пода се нуждаеха от подмяна; гладни хрътки ровеха из тях за остатъци от храна, а Корбет дочу и писъка, и топуркането на плъхове. Дървените маси, разположени по продължение на стените, бяха изпоцапани с петна от вино и осеяни с останките от не един обяд. Неподдържаните факли по стените пукаха и пръскаха яростно. Писарят разбра, че прислугата се възползва изцяло от смъртта на краля и самотата на изолираната от двора вдовица. На края на една от масите бяха насядали неколцина мъже, сред чаши и кани, и играеха на зарове, като постоянно викаха и се ругаеха един друг. Офицерът подръпна Корбет за ръкава, заведе го при тях и потупа по рамото един от играещите.