Пол Дохърти - Сянка над короната

Едуард се надяваше, че нещата ще се развият така, но Александър и онзи досаден и лукав Филип IV, кралят на Франция, показаха, че имат намерение да осуетят плановете му. Английските шпиони в Шотландия докладваха за все по-многобройни френски пратеници, кръстосващи страната и пребиваващи в кралския двор, а накрая англичаните с ужас научиха, че френският крал е успял да убеди Александър да вземе за жена онази капризна мръсница Йоланда. Едуард, който очакваше най-лошото, изпрати незабавно Бенстийд в Шотландия, за да следи развоя на събитията. Първоначално Бенстийд бе убеден, че няма как да промени нещата, че единственото, което може да стори, бе да наблюдава и да държи господаря си в течение. Беше обмислил вече възможността за сключването на таен съюз между Едуард и рода Брус, но колкото и амбициозни да бяха всички с това име, те никога не биха заговорничили срещу шотландския владетел, само за да предадат короната на английския крал. Следователно Бенстийд реши да следи по-отблизо Александър III и младата кралица, и едва успя да повярва на късмета си, когато установи, че отношенията им далеч не са хармонични. Той би оставил нещата такива, каквито си бяха, или дори би се заел тайно да окуражава шотландския крал да се отърве от капризната си жена, би му помагал да се сдобие с разрешение за развод от папата, изтъквайки като причина, че бракът не е бил консумиран. Но такава процедура отнемаше обикновено години. Папата беше пионка в ръцете на французите и нямаше лесно да се съгласи да разтрогне този брак, което би се изтълкувало като оскърбление за френския кралски двор. Тогава Александър отново предприе бърз и таен ход. Бенстийд с ужас установи, че подтикван от лукавия и потаен Дьо Краон, Александър не само подготвяше развода си, но и се канеше да се ожени за трети път, при това за Маргарет, сестрата на самия Филип IV. Така Шотландия щеше окончателно да попадне под френско влияние. Вместо да отлага разтрогването на брака, Светият престол, подтикван от френския крал, щеше да обяви развода в рамките на месеци. Разбира се, Бенстийд не бе на себе си. Буйният, червендалест шотландец нерядко бе дразнил с наслада посланика на Едуард, рисувайки пред него злорадо перспективата един принц с френска кръв да седне на древния трон в Скуун.

— Какво ще сториш тогава? — бе попитал той веднъж присмехулно Бенстийд. — Как ще вместиш такова нещо във великите планове на господаря си? Никога вече, мастър Бенстийд — бе повишил тон шотландският крал, — никога вече английски крал няма да има наглостта да иска от шотландски монарх да полага пред него васална клетва! Разбираш ли? Може да кажеш това на господаря си. Никога, повтарям, никога!

Именно след един подобен разговор Бенстийд реши, че Александър трябва да умре, защото намеренията на шотландеца можеха да хвърлят цяла Европа в кръвопролитна война, и да провалят завинаги надеждите на Едуард.

— Не — прошепна Бенстийд на себе си, — Александър заслужаваше да умре.

Английският посланик се усмихна хитро. Всичко се оказа толкова лесно! Смиреният шепот в кралското ухо, потайното, внимателно планиране. Посещение в Кингхорн, после връщане в Единбург, където уведоми краля, че неговата горда и капризна съпруга внезапно е пламнала от страст по него. После останалите приготовления. Онзи лодкар, Тагарт, му помогна да пренесе провизии до пещерите от другата страна на Форт, а Аарон навлезе по-навътре в сушата, купи коне и ги прибра там.

После всичко мина точно по план. Дори бурята подпомогна кроежите му. Когато Александър се появи на заседанието на Съвета, Бенстийд му предаде лъжливото съобщение от жена му, и незабавно потегли през Форт, за да се присъедини към Аарон. Телохранителят му междувременно бе отнесъл в Кингхорн писмо, в което се казваше, че кралят ще пристигне там по-късно вечерта, и че любимата му кобила трябва да го очаква в Инвъркийтинг, заедно с други коне за оръженосците му. Двамата с Аарон опънаха тънки въжета на пътеката по скалите, и кралят се появи на белия си кон — ясно очертан на фона на нощното небе. Оттам нататък планът се осъществи безукорно. Бенстийд бе виждал английски войски да прилагат подобни методи в тесните уелски проходи — за да повалят вражески войници или непредпазливи вестоносци. Разбира се, двамата оръженосци създадоха проблеми. Острият поглед на Ситън сигурно бе забелязал нещо — но какво точно, Бенстийд така и не разбра. Затова Ситън трябваше да умре, а също и Ерсилдун. Всичко бе наред до момента, в който се появи Корбет. Бенстийд скръцна със зъби — проницателният, находчив Корбет с това тясно, спокойно лице, и неговите уж невинни въпроси! Още не можеше да повярва, че този човек бе проявил толкова прозорливост и упоритост, че да успее да разкрие всички негови ходове.