Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Когато стигна жилището си и тръгна нагоре по стълбите, беше паднал мрак. Спря се пред вратата си, изненадан от виковете и писъците, които се чуваха отвътре. Дръпна я леко и надникна през процепа. Вътре чисто голият Ранулф се забавляваше с една млада девойка, чиято червена коса я покриваше като воал. Бялото й тяло се гърчеше и притискаше към неговото, лицето й изразяваше неимоверно удоволствие и тя стенеше непрестанно със затворени очи.

Корбет тихо се измъкна, ядосан колкото на Ранулф, толкова и на себе си. Слезе на пръсти по стълбите, излезе на улицата и се запъти към близката кръчма. Намери си маса близо до буйния огън и се опита да забрави току-що видяното. Чувстваше се виновен, ядосан и същевременно изпълнен със странна завист: боеше се от жените. Беше обичал две и те бяха мъртви. Едната бе починала от треска, а другата, красивата Алис, бе повод за мъчителни спомени. Той скри лице в халбата си, надявайки, че никой няма да види сълзите, които изпълваха очите му. И двете му липсваха и той скърбеше за тях, защото след загубата им у него беше останала огромна празнота. Корбет, студеният пресметлив писар, който приличаше на някое от сценичните приспособления — ефикасен, способен, но лишен от топлина.

Най-накрая той се върна в жилището си, леко замаян от ейла и самосъжалението. Погледна подозрително към Ранулф, но му беше неудобно да спомене какво беше видял. Вместо това прати сънливия си прислужник да предаде съобщение на граф Ричмънд в Уестминстър и да изчака за отговор.

На другата вечер Корбет, който работеше в малкия си кабинет в двореца Уестминстър, беше прекъснат от Ранулф, който му донесе устен отговор от Ричмънд. Графът, заяви прислужникът със злорадо задоволство, обикновено бил твърде зает, за да разговаря с чиновници, но в този случай щял да направи изключение. Щял да се срещне с Корбет в Голямата зала, преди съдът да бъде разпуснат. Държи на точното време и моли Корбет да не закъснява, тъй като важни държавни дела изискват вниманието му. Писарят веднага освободи още подхилкващия се Ранулф, подреди бюрото си и уморено се запъти към Голямата зала. Под дъбовия таван, чиито греди бяха украсени с драперии с цветовете на английското знаме, съдилищата на Хазната и Кралския двор, както и гражданския съд все още работеха — помощници, пристави, правници с хермелинови шапки, войници, селяни и търговци се бяха струпали в опит да получат справедливост. В покритите с гоблени стени имаше малки ниши, където се срещаха правници и чиновници и Корбет отиде право към онази, избрана от Ричмънд. Стресна се, когато откри графа да го чака, крачейки напред-назад, увит плътно в разкошната си, поръбена с кожа роба, закопчана на шията със златна брошка, инкрустирана с перли. Корбет никога не беше харесвал Ричмънд с русата му коса, воднистосини очи, зачервен нос и уста, вечно отворена като на риба на сухо. Във Франция го беше избягвал, защото му се виждаше арогантен и раздразнителен човек, който много държеше на собственото си достойнство и пренебрегваше това на всички останали. Разговорът не подобри отношението му: Ричмънд му описа похода си в Гаскония като резултат от серия нещастни случайности.

— Нищо не можех да направя — отсече той заядливо. — Цяла Гаскония беше пълна с французи. Ако се бях изправил срещу тях, щях да бъда разбит, затова останах в Ла Реол с надеждата, че негово величество ще ми прати нужната помощ. Той не го направи, затова се предадох.

— Нямаше ли възможност да удържиш на една продължителна обсада?

— Абсолютно никаква.

— Защо?

— Градът беше пълен с хора — мъже, жени и деца. Едва можех да изхраня моите войници, да не говорим за тях.

— Беше ли против решението на Тъбървил?

— Разбира се, той постъпи като глупак. Французите го плениха и имаше късмет, че не го екзекутираха.

— Защо да го правят?

— Защото ги нападна по време на примирие, потвърдено с клетва. Наруши военните закони.

— Затова ли французите поискаха двамата му синове?

— Именно — Ричмънд спря и се загледа в Корбет. — Защо ме питаш за това?

— Просто се чудя — отвърна писарят — защо са взели двамата му синове, а на теб — само дъщерята.

— Не е твоя работа.

— Липсва ли ти дъщеря ти?

— Не ставай нагъл, Корбет! — изрева Ричмънд. — Ще докладвам на негово величество краля за твоята непочтителност.

— Извинявай — студено отвърна Корбет, — но имам още един последен въпрос. Кралският писар Уотъртън от твоите хора ли е?

Корбет едва не отскочи от страх, когато гняв разкриви тясното жълтеникаво лице на графа.