Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Писарят въздъхна и тръгна след него. Много би искал да разпита Ричмънд, но графът беше братовчед на краля и ако нещата се объркаха… Корбет прехапа устни и реши да изчака. Въпреки че дълбоко подозираше Ричмънд, нещо го човъркаше като стара рана и нямаше да намери покой, докато не разбере какво е. Спомни си думите на Тъбървил за писмата и реши, че един от начините да проучи Ричмънд ще бъде да прочете какво беше писал на дъщеря си.

Излезе на двора. Кралските конюшни заемаха по-голямата част от него — имаше пристройки, ковачница, купчина тор и огромни сандъци с овес, ечемик и слама. Бойни и товарни коне, както и мулета се разхождаха в откритото пространство, преди да бъдат върнати или изведени от конюшните. Коняри и ковачи крещяха и се ругаеха, заглушавайки ударите по наковалнята и дрезгавото цвилене на конете. Корбет премина предпазливо, наблюдавайки внимателно копитата на уплашения кон, който се беше вдигнал на задни крака. Влезе през една малка странична врата и тръгна по студения белосан коридор, докато стигна задната част на двореца и редицата стаи, в които се пазеше кралският архив.

Почука на обкованата с желязо врата и един чиновник с надменен вид му отвори.

— Какво искаш?

— Аз съм Хю Корбет, старши писар в Кралския съд.

— Протежето на Бърнел?

— Щом казваш така. А ти кой си?

— Гороноди Ап Рийс, отговарям за архива.

Корбет изстена наум. Нямаше по-неприятно и досадно нещо от тези надути чиновници, които налагаха волята си като дребни тирани.

— Тук ли е Найджъл Ковил? — попита той с надежда.

— Тук съм — чу се стържещ глас и Ковил се промъкна пред надутия чиновник.

— Виж ти, Корбет! — Старецът се усмихна и лицето му още повече се набръчка. Прегърна писаря през раменете с тънката си студена ръка, нашарена от изпъкнали вени. — Трябва да идваш по-често — каза той меко. — Хубаво е един старец да вижда бившите си ученици. — Той се обърна, за да го чуе Ап Рийс. — Особено един от най-добрите сред тях. Ела!

И той въведе Корбет в малката стая покрай разгневения чиновник.

Вътре беше пълно със сандъци, ковчежета и големи кожени торби, а от каменния под до гредите на тавана се издигаха рафтове с прилежно навити ръкописи с етикети, които показваха месеца и годината от царуването на краля, когато бяха написани. В центъра на стаята имаше голяма дъбова маса с пейки от двете страни. Около нея се носеше дъхът на червен восък, стар пергамент, пемза и изсъхнало мастило, който Корбет така обичаше.

— Какво искаш? — изкряка раздразнено Ап Рийс.

— Търся писма — отвърна Корбет — изпратени от граф Ричмънд на дъщеря му, заложница в двора на Филип Хубави в Париж.

— Нямаш право да ги четеш! — отсече Ап Рийс.

— Напротив — отвърна Корбет уморено. После се обърна към Найджъл Ковил. — Кажи на този надут глупак — продължи той, — че ако не получа писмата на Ричмънд и останалите, които имат роднини-заложници във френския двор, ще се върна с негово величество краля, за да продължим този разговор.

— Мастър Ап Рийс — каза Найджъл — е от Гламорган и винаги ми казва, че нещата тук се правят по друг начин.

Корбет се усмихна и погледна слабото измъчено лице на уелсеца.

— Значи познаваш лорд Морган.

— Разбира се — кисело отвърна Ап Рийс, — но съм верен на краля. Доказал съм го с много години в служба на короната.

— Тогава докажи го и сега, мастър Ап Рийс. Писмата!

Уелсецът погледна Корбет подозрително и се канеше отново да откаже, но размисли, сви рамене и отиде до голяма кожена торба. Развърза обточения със злато червен шнур, изсипа съдържанието й на масата и затърси сред различните свитъци и парчета пергамент. Най-после взе един, погледна етикета му, изсумтя и го показа на Корбет.

— Ето го, но не можеш да го изнасяш, трябва да го прочетеш тук.

Корбет намигна на Ковил и седна на голямата маса, за да го прегледа.

Ръкописът се състоеше от малки парчета пергамент, пришити заедно и преписани с лилаво мастило от умелата ръка на някой писар. Корбет се сещаше как е направено: всеки беше написал писмото си и го беше предал в канцеларията, където го бяха прегледали, за да се уверят, че не съдържа сведения, които биха навредили на короната. После кралският писар беше преписал писмата, преди да ги изпрати във Франция, запечатани в червена калъфка от испанска кожа, а копията бяха съшити заедно и оставени в архива.

Корбет бързо прегледа листовете и почувства как го залива вълна от съчувствие — те бяха изпълнени с мъка и сълзи послания от родители до деца, брат до брат, братовчед до братовчед. Едно от най-дългите беше от Тъбървил до двамата му сина. Болката и омразата му към французите бяха явни. В писмото от януари 1295 г., празника на свети Хилари, той изказваше съжаление, че не са прекарали заедно Коледа, но пишеше, че им е купил медальони със свети Кристофър и хрътка на име Никълъс и когато се върнат, ще празнуват в някоя от местните кръчми. Корбет потърси писмото на Ричмънд. За разлика от това на Тъбървил, отношението към дъщеря му беше студено. Тонът беше официален, сдържан и най-интересно беше, че той споменаваше неясно за някаква „мрачна тайна“.