Пол Дохърти: Гибелен грях

— Кой е там? — провикна се старата жена. — Какво искаш?

Рагуорт се притаи и захапа ръката си, за да не издаде звук. Усещаше как злото приближава. Искаше да изкрещи за предупреждение. Ужасно злодеяние предстоеше да се извърши. От мрака изскочи силует и тръгна към жената.

— Кой си ти? — повтори тя. — Какво искаш? Занимавам се с Божии дела.

Рагуорт простена сподавено. Как не разбира тази жена!? Не вижда ли, че от мрака изпълзява злото! Втората фигура се приближи. Наметка с качулка беше всичко, което Рагуорт виждаше. На промъкналата се през пролука в облаците лунна светлина, съзря белееща се плът и видя, че вторият странник също е обут в сандали. Старицата въздъхна с облекчение.

— Ти ли си! Сега пък какво? — тросна се тя.

Рагуорт не дочу измънканото в отговор. Двете фигури се приближиха заедно. Рагуорт видя проблясване на стомана и закри очи. Чу тихия звук от остър като бръснач нож, разрязващ плът, вени и гръклян. Страшен писък проряза тишината, прекъснат от ужасно хриптене; старицата рухна върху калдъръма, давейки се от бликналата в гърлото й кръв. Рагуорт отвори очи. Втората фигура беше изчезнала. Старицата лежеше в купчина отпадъци. Просякът видя как тялото й помръдна. Беше вкочанен от ужас. Стоеше като прикован и гледаше струйката кръв, виеща се като змия по каменната настилка.

По-късно, същата седмица, в таванска стая, под самия покрив на голяма, западнала къща, намираща се на завоя при Олд Джуъри и Лотбъри, Изабо Фламандката старателно броеше монети на спретнати купчинки — печалбата от тежкия си нощен труд. Посетителите й бяха трима: млад благородник — буен и силен; йомен 2 2 Йомен — в края на Средновековието, свободен селянин. Йомените са съставлявали основната част от английската армия. — Бел.прев. от гарнизона на Тауър 3 3 Уилям Завоевателя е започнал строежа на крепостта Тауър с Бялата кула, издигната в периода 1078 — 1098 година. В Тауър са се помещавали тъмница, гарнизон, параклис, жилища и подземия. — Бел.прев. и стар търговец от Бишъпгейт, който обичаше да я връзва, докато беше с нея в леглото. Изабо се ухили. Последният винаги беше най-лесен, много бързо се задоволяваше и много щедро изразяваше благодарността си. Тя изтегли панделките от медночервеникавата си коса и разтърси кичурите да паднат свободно по раменете й. Съблече роклята си от синя дамаска, долната риза и събу чорапите с жартиери. Хвърли всичко на купчина. Завъртя се права пред излъскания до блясък сребърен поднос, който й служеше за огледало, и огледа с одобрение тялото си. Всяка нощ извършваше един и същ ритуал. Старата Теършийт я беше посъветвала да го спазва.

— Куртизанката, която се грижи за себе си, Изабо — повтаряше дъртата вещица, — младее и дълго живее. Не го забравяй.

Изабо застана до металния леген и започна да се мие с гъба и парче кастилски сапун — дар от благодарен генуезки капитан. Кожата на тялото й, мека и бяла като алабастър, порозовя. Изабо беше щастлива. Скоро щеше да събере достатъчно пари, за да се премести в добър квартал. Унесена в кроежи и планове, тя не обърна внимание на странния шум от улицата. Мислите я понасяха към едно прекрасно място с красива градина и водоскок. Пронизително котешко мяукане върна Изабо към действителността. Тя се стресна. Сърцето й заблъска в гърдите като птиче, пърхащо под стрехите на стара къща и мятащо се между капаците на прозорците. Изабо спря да се мие и се заслуша в проскърцванията из къщата. Трябваше да е много внимателна. В крайните квартали се носеха слухове. Говореше се, че нощем край Темза бродел демон. Убиецът вече беше заклал четиринайсет — или бяха повече — от нейните посестрими. Вратовете им били прерязани, главите — почти отделени от телата. Изабо не вярваше лесно на думи, но беше видяла едно от телата — трупът на младата Алмази. Момичето беше французойка, която придирчиво обикаляше нагоре-надолу по Милк Стрийт в търсене на клиенти. Разбираше си от работата… Изабо отново се отдаде на миенето и насладата от чувственото усещане от гъбата, движеща се по кожата й. Обгърна пищните си млади гърди и прокара ръка по стегнатия си, плосък корем. Дочу шум от стълбите, но реши, че е някой тършуващ за храна плъх, взе кърпа и започна да се подсушава. Обърна се, премести свещта на малък сандък до огромното легло, покрито с дюшек от лебедов пух и нахлузи смачкана нощна риза.

— Изабо — гласът беше тих.

Проститутката се извърна и впери поглед във вратата.

— Изабо, Изабо, моля те, трябва да те видя!