Пол Дохърти: Пазителят на Портите

Разбира се, не беше намерил работа и се беше върнал по усойните улици, изгладнял като вълк. Беше изял своя дял от щуката със сос, печените косове и яребици, обилно залети с червено вино от шишето, което Джон беше поднесъл. Никълъс затвори очи — ето го, завършил колежа „Тринити“ в Кембридж и член на адвокатската колегия на Инър Темпъл, правник на скромната възраст от двайсет и осем години, живеещ от щедростта на сестра си.

Чърк стана и преглътна самосъжалението. Днес нещата можеха да се променят. Сър Еймиъс Петри, член на Парламента и шериф на Лондон, си беше дал труд да помогне още веднъж на далечния си роднина. Именно неговото влияние беше извоювало на Чърк желаното място в Инър Темпъл, но когато Никълъс се опита да му благодари, сър Еймиъс не обърна внимание на писмото му. Сега от висотата на положението си, той беше поканил правника, „своя скъп родственик“, на среща в дома си близо до Чансъри Лейн. Никълъс въздъхна и стана. Срещата беше определена за обяд. Той хвърли поглед през прозореца, но вдигналата се от реката мъгла скриваше по-голямата част от кварталите Поултри и Уолбрук под леден покров. Никълъс чу камбаните на „Сейнт Мери ле Боу“ и „Сейнт Пол’с“ и реши, че трябва да е десет сутринта. Търка зъбите си със смес от мед и оцет, докато пръстите го заболяха и сложи най-хубавия си вехт жакет върху прокъсаната си батистена риза. Бричовете му бяха нови, подарък от Джон и Катрин за Дванайсета нощ 10 10 Навечерието на Богоявление, денят, с който традиционно приключват коледните празници и в някои европейски страни и до днес се раздават подаръците — (Б. р.) .

Никълъс си спомни вчерашния хапещ студ, затова обу три чифта вълнени чорапи, преди да напъха насила краката си в чифт тесни кожени ботуши. Среса катраненочерната си коса и прикри срама от бедното си облекло под тежката роба на правник.

След като провери дали е изгасил свещта, Чърк излезе в мразовития тесен коридор и се изкачи по стълбите под стряхата, до тавана, където спеше Скейтлок. Бутна вратата — малката стая беше празна, сламеникът беше застлан. Както винаги, стаята беше чиста и спретната, а вещите на прислужника му — подредени върху двете полици или прибрани в големите, обковани с желязо сандъци, които Скейтлок винаги държеше заключени. Чърк беше едновременно смутен и любопитен. Интересуваше се от него, защото беше любопитен, като всеки правник, а Скейтлок беше загадка. Чърк се облегна на рамката на вратата. Колко време се познаваха? Година? Да, почти година. Чърк пак чакаше клиенти в „Сейнт Пол’с“. Беше видял Скейтлок да се разхожда по централния пасаж. Той сякаш си говореше сам, затова Чърк се приближи и заключи, че или е луд, или мърмори някакво заклинание. На следващия ден, когато Никълъс, зачервен от удоволствие, че си е осигурил добре платена работа, спор за завещанието на един старец, излизаше от кръчмата „Главата на Епископа“, Скейтлок се обърна към него.

— Търсиш ли си слуга? — беше го попитал той. — Аз съм Хенри Скейтлок. Нямам препоръки, но съм почтен и способен. Мога да шия и да чета и съм пестелив.

— Можеш ли да започнеш веднага? — беше отвърнал Чърк — чашите кларет го бяха развеселили. Той внимателно беше огледал мъжа, забелязвайки чистите му кадифени дрехи, ясните сини очи и лицето, детинско на вид, въпреки добре подстриганите червена брада и мустаци.

— Да, трябва ми слуга — беше казал Никълъс в пристъп на пиянска щедрост.

Защо не? Зет му имаше нужда от помощ в къщата, а Чърк беше сигурен, че му е провървяло. Беше се оказал прав, поне донякъде. Скейтлок беше добър прислужник, беше икономичен във всичко, освен по отношение на апетита си. Но късметът на Чърк не се беше подобрил. Въпреки това той не можеше да отпрати мъжа. Джон и Катрин го харесаха. Скейтлок беше сръчен и се грижеше за близнаците им. Но той си оставаше загадка. Нямаше минало, приятели или семейство. „Дали се укрива от някого?“ — чудеше се Чърк. Гласът му беше плътен и културен, говореше френски и испански. Веднъж, когато и двамата бяха обърнали по доста чаши, той беше показал, че владее също така добре латински и италиански. Къде беше получил такова образование?

— Никълъс! — повика го сестра му отдолу.

Чърк се огледа още веднъж из стаята. Миришеше на чисто, носеше се дъх на сушени билки, восък за свещи и нещо по-ароматично. Благоухание? Да не би Скейтлок да беше поклонник на дявола? Чърк се усмихна. Съмняваше се. Хенри се беше присъединил към хора на отец Томкинс в „Сейнт Мери ле Боу“, където ниският му басов глас контрастираше с тенора на Чърк. Правникът сви рамене и слезе в застланата с каменни плочи кухня. В огнището гореше силен огън и въздухът ухаеше сладко на прясно опечен хляб. Шестгодишните близнаци, които си приличаха като грахови зърна, седяха с опулени очи като малки бухалчета от двете страни на Скейтлок, който им разказваше една от фантастичните си истории. Съсредоточен, притворил очи, прислужникът тържествено произнесе: