Пол Дохърти - Пазителят на Портите

— В Етиопия съществуват дракони. Те не са като змиите в Амазония, където живеят хора без глави. Не. — Той млъкна и вдигна ръка, когато момчетата възбудено закрещяха. — Не, това е друга приказка. Те имат жълти очи и пурпурна кожа.

Скейтлок отвори очи и намигна на Никълъс, който му отвърна и любопитно загледа слугинята, която въртеше шиша с агнешки бут и го обливаше със сос, без видимо да се впечатлява от горещината на огнището.

— Добро утро, Никълъс.

Катрин се втурна през кухненската врата усмихната, с развяна черна коса. Никълъс я стисна в прегръдките си, както когато бяха деца и си играеха на принцесата и великана. Катрин мечтаеше да бъде русокоса и синеока, а имаше кафяви очи и тъмна кожа, но въпреки всичко винаги беше весела като врабче.

— Никълъс! — извика тя, останала без дъх. Той я пусна бързо.

— Не си знам силата — промърмори извинително.

Тя направи гримаса, приглади зелената си рокля от тафта и зашета край масата, нареждайки приборите. Изведнъж Никълъс изруга и хукна обратно по стълбите, без да обръща внимание на вика на сестра си да не използва такъв език пред децата. Той не си правеше илюзии относно племенниците си — същински дяволчета, които го смятаха за своя естествена жертва. Намери кожения си колан, кесията и торбата, които не помнеше къде беше захвърлил предишната вечер, грабна ги и се върна обратно долу. Катрин беше подредила масата. Тя сложи две халби, чинии и бутилки немска бира със странна форма — новост за времето си. Върху всяка се виждаше мрачното, брадато лице на търговец от Ханзата 11 11 Търговска организация на северногерманските градове — (Б. р.) .

Сервирани бяха и димящи купи с гореща супа. Скейтлок, призоваван от протестиращите си слушатели, седна до Никълъс и грабна роговата си лъжица. Чърк погледна сестра си, вдигна очи към небето по повод неутолимия апетит на слугата си и го последва. Разчупи горещия хляб и започна да топи залъците в тлъстия месен бульон. После вдигна поглед нервно. Сестра му не беше помръднала и го гледаше втренчено. Сърцето на Чърк спря — той знаеше какво ще последва.

— Къде е Джон? — попита той.

Но не успя да отклони вниманието на сестра си. Катрин посочи с ръка към предната част от къщата, където Джон и чираците му търгуваха с изделия от плат и кожа. Чърк отново започна да яде, но Катрин продължи да стои до него.

— Имам писмо от Робърт — каза тя. Никълъс присви очи.

— Не искам да знам — промърмори той. — Изобщо не ме интересува.

Той хвърли поглед към озадаченото лице на Скейтлок и сведе глава. Катрин неспокойно се приближи към него, като разтревожена квачка. „Защо — чудеше се тя — Никълъс не може да се сдобри с брат си? Защо не се върне в старото имение край Норич и не излекува раните си?“ Но тя знаеше отговора. Вината беше на онази кучка Биатрис, с прекрасно лице и страстни слабини, която беше единствената любов на Никълъс до една ясна пролетна утрин, когато я беше заварил с брат си. Светът на Катрин беше рухнал сред ругатни и дрънчене на стомана, докато двамата мъже, които обичаше най-много след съпруга си, се биеха за една жена, която тя мразеше. Никълъс беше заминал преди шест години и оттогава не се беше връщал у дома. Сега той я погледна мрачно и непреклонно. Странните му очи — едното синьо, а другото зелено бяха присвити гневно. Устните му, обикновено винаги готови да се усмихнат, бяха стиснати здраво и бръчиците от смях край очите му бяха изчезнали. Катрин преглътна загрижеността и яда си и му се усмихна.

— Сигурна съм, че срещата със сър Еймиъс Петри ще ти донесе пари — каза тя. — Мама винаги казваше, че той ще ти помогне. — Бръсна леко черната брада и мустаци на брат си с кърпата, която държеше в ръка. — Но първо трябва да се обръснеш.

После се обърна и излетя от кухнята, преди Никълъс да види издайническите сълзи в очите й. Брат й сложи последното парче хляб в устата си и допи резливата бира.

— Трябва да вървим — измърмори той.

Извика на сестра си, че тръгват, но когато не чу отговор, сложи наметалото си и излезе. Скейтлок взе своята наметка, обеща на децата да довърши приказката, когато се върне и тихо последва господаря си. Джон Гоуди, зает с работа по сергията пред къщата, ги видя да тръгват, усмихна се и извика:

— Успех, Никълъс!

Правникът му се усмихна в отговор. Със своето открито честно лице, набито тяло, непокорна червена коса и светлозелени очи, Джон Гоуди беше човек без претенции, който живееше за съпругата, децата и любимата си гилдия. Той викаше по чираците си, които тичаха напред-назад с топове платно, кожени пояси, кесии и кожени елеци, които трупаха върху сергията. Никълъс стисна ръка на Джон и промърмори, че може да е разстроил Катрин. Джон вдигна вежди и се усмихна. Той знаеше за редките, но яростни сблъсъци между брата и сестрата и отдавна беше решил да не взима ничия страна.