Пол Дохърти - Пазителят на Портите

— Не се усмихвай, млади човече. Може да съм стар, но зрението и слухът ми са добри.

— И какво видя и чу в деня, когато кралицата беше погребана?

— Беше най-обикновено погребение. Нощта преди заупокойната служба, кралският ковчег лежа пред главния олтар в оловната си обвивка, обграден от пурпурни свещи. Молих се за душата на бедната жена цяла нощ, борих се с Ангела на мрака. Застани пред централния олтар! Иди и виж причината за нейното нещастие!

Никълъс го послуша. Премина през параклиса на Богородица в храма и прочете на глас думите, издълбани върху камъка пред централния олтар.

— Роджър Мортимър, граф на Марч.

— Да! — извика отшелникът. — Роджър Мортимър, любовникът на кралицата. Преди почти трийсет години бях тук, когато донесоха окървавените му, разкъсани останки от Тайбърн. Беше отслужена литургия и останките бяха погребани тук, бързо и небрежно, сякаш никога не е живял. С кралицата-майка постъпиха по същия начин.

Никълъс се върна отново при процепа.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Докараха трупа й късно вечерта — отговори отшелникът. — Беше положена пред олтара и обградена със свещи, но никой не дойде на бдението.

— Никой ли? Нито синът й, кралят, нито някой друг от семейството?

— Никой — отвърна мрачният глас.

— А на другата сутрин?

— Беше отслужена погребална литургия. Присъстваха само кралят и семейството му. Седяха на пейките за хора и по лицата им личеше, че биха искали да са някъде другаде. Кралят беше най-неспокоен. Той непрекъснато се оглеждаше из църквата и разговаряше със сър Еймиъс Петри, шерифа на Лондон, като непрекъснато го викаше при себе си, дори по време на проповедта на епископа.

— Нещо друго?

— Сър Еймиъс оглеждаше черквата.

— По каква причина?

Отшелникът се изкиска и от звука косата на Никълъс настръхна.

— Виждам някои неща — отвърна той. — Аз, Едмънд от Абингдън, виждам някои неща. А братята ми разказват останалото.

— И какво ти казват? — попита Скейтлок. — И откъде познаваш сър Еймиъс Петри?

— Братята ми казаха кой кой е. Казаха, че след службата кралят отказал да остане, дори за да хапне в столовата им. Той и сър Еймиъс си тръгнали. Войниците на краля, рицарите в брони и пълно въоръжение, започнаха да търсят някого между гостите. Не можаха да го намерят, затова си тръгнаха. — Отшелникът въздъхна. — Но не е ли така винаги? Щом някой умре, бързо го забравят. Пристигнаха кралските зидари и издигнаха този саркофаг. Оттогава никой не е идвал, с изключение на вас. А, и онзи, другият.

— Кой? — попита Никълъс.

— Висок, слаб мъж, който постоянно си бършеше носа с кърпа. Когато застана пред саркофага, го попитах какво търси. Отвърна ми, че е лорд Стивън Берисфорд, съдия, и попита дали в саркофага или в параклиса, или в самата черква има нещо, свързано със свети Дени.

— Свети Дени! — въздъхна Скейтлок и погледна Никълъс.

— Свети Дени — отвърна отшелникът. — Но аз му казах, че няма. Познавам тази черква като пръстите на ръцете си. Всеки свещник, всяко кътче и пролука. Защо една английска черква ще отдава почит на французин?

Никълъс си спомни легендата за Свети Дени и се усмихна.

— Сега си вървете! — нареди отшелникът. — Оставете ме да си чета молитвите.

— Още един въпрос?

— Ако си платите.

— Какво! — възкликна Никълъс. — Божият човек взима пари?

— Да, божи човек съм, но имам голяма слабост към сиренето, особено ако е меко и мазно.

Никълъс сложи една монета на ръба на отвора, която веднага изчезна.

— Познаваш ли човек на име Валанс?

— Никога не съм чувал за него.

— Не видя ли един млад французин да присъства на бдението или на самата служба?

— Казах ти, не съм го виждал. Сега си вървете. Никълъс сви рамене и коленичи пред дарохранителницата. Малко тромаво, Скейтлок последва примера му, после заедно тръгнаха през нефа. Чърк седна на една пейка и направи знак на прислужника си да се присъедини към него. Загледа се в разпятието, което висеше над централния олтар.

— Не разбирам нещо — прошепна той. — Изабела умира от заразна болест и е погребана набързо. Синът й, кралят, е много неспокоен по време на погребалната служба. Вероятно е открил, че Валанс липсва и е наредил да го търсят — затова по време на службата постоянно е бил разсеян.

Той подухна върху премръзналите си пръсти, за да ги затопли.

— Но още две неща ме заинтригуваха. Първо, Валанс. Бил е верен служител на старата кралица. Готов е бил да пожертва живота си за нея. Защо тогава поне не е дошъл на бдението? — Чърк потри ръцете си. — Разбирам защо не е дошъл на литургията. Използвал я е, за да се измъкне, за да стигне до Куинсхайт и да се качи на венецианската галера. Но защо не е отдал почит на господарката си?