Пол Дохърти: Пазителят на Портите

Очите на Хари станаха предпазливи. Той харесваше спътника си, но внимаваше с него — беше чул забележката на Правника какво влияние имал Чосър в съда. Дипломат, поет, митничар, Чосър изглеждаше винаги весел с блестящите си очи, усмихнати устни, румено лице и добре подстригани мустаци и брада. Умът му сече като бръснач, помисли си Хари. Наблюдателен и съобразителен, Чосър имаше навик да отбелязва шеговито слабостите на хората.

Чосър седна на стола до Ханджията.

— Този хан не е толкова добър, колкото „При мантията“ — промърмори той.

Лицето на Хари разцъфна в усмивка.

— Благодаря, сър. Истина е! Критичният му поглед обходи помещението.

— Рогозките са чисти и масите изстъргани, но паят е стар и има твърде много подправки. — Той сбърчи нос и приятелски потупа Чосър по рамото. — Слава Богу, пролетта идва! Скоро ще можем да хапнем угоени петли, прясно агнешко и свинско, което се топи в устата, нали?

— Но не преди да сме стигнали Кентърбъри.

— Да. — Хари си пое дъх, загледан в бялата пепел в огнището. — Искам да стигна там, да изкача на колене стълбите до параклиса на Богородица и да отдам почит на костите на блажения мъченик 4 4 Томас Бекет (1118–1170) — канцлер на Англия и архиепископ на Кентърбъри по времето на крал Хенри II. Влиза в конфликт с краля и е убит В Кентърбърийската катедрала. Канонизиран за светец през 1173 г. — (Б. р.) .

— Защо? — попита Чосър.

Хари се усмихна, но поклати глава.

— Мастър Чосър, не бива да питате. Това е моя тайна.

— Толкова много тайни — прошепна поетът и протегна крака. — Забелязал ли си колко много от нашите поклонници се познават помежду си?

— Да, мастър Чосър. Забелязах също, че и ти познаваш много от тях.

Беше ред на придворния поет да се усмихне загадъчно. Той посочи към прозореца на кръчмата, по който се стичаха дъждовни капки.

— Ако продължи така, ще ни трябва кораб, за да стигнем Кентърбъри.

— Ако продължи така — духовито отвърна Хари, — никога няма да стигнем свещената гробница. — Той посочи към спътниците си. — Те ще се хванат гуша за гуша преди да падне мрак.

— Ами твоят облог, Хари? Ханджията сви устни.

— Мислиш ли, че сега му е времето?

Чосър сви рамене и огледа притъмнялата зала, където проблясваха свещи.

— Да, сега е времето — каза дипломатът. — Но не за някоя весела история, а за някоя страхотия — мрачна история за кръвопролития и страсти.

— Сега е на ред добрата Батска невяста — каза Хари, загледан към широколиката, весела петкратна вдовица, която забавляваше отегчения Иконом с разкази за поклоненията си в Сантяго де Компостела и Кьолн.

— Да започваме — промърмори Чосър.

Хари не се нуждаеше от повторна покана. Той се изправи и запляска с ръце, докато не настана тишина.

— Скъпи поклонници, и всички, които се веселят тук! — Той просто сияеше. — Ние пътуваме към Кентърбъри, за да отдадем почит на костите на блажения мъченик. — Хари посочи към прозореца. — Освен ако не се удавим преди това.

Поклонниците учтиво се засмяха, но внимателно го гледаха. Те смятаха Хари за свой водач и всички мълчаливо се съгласиха, че е време да разсеят скуката си.

— Какво ще кажете за една история? — попита Хари и вдигна дебелия си пръст към почернелите от дим греди. — Помните, че всеки от нас трябва да разкаже по две истории — една весела през деня, за да ни забавлява и пътят ни да бъде по-лек. И една вечерта — тайнствена и зловеща, смразяваща кръвта.

— Но нали щяхме да разказваме такива истории само вечер — възрази Продавачът на индулгенции с пронизителния си глас, а костеливите му пръсти се вкопчиха в боядисаната му, жълтеникава коса.

— Можем да си легнем и сега — пошегува се Батската невяста.

— Ние ли? — промърмори Морякът.

— Това не беше покана за теб — подсмръкна тя, като наместваше големия си задник на стола и приглаждаше фустите над кожените си ботуши с връзки.

— Същински подвижен мост — промърмори Църковният пристав и червеното му, мазно лице се разкриви в усмивка. Той почеса камбестия си, покрит с брадавици, нос.

— Кой е подвижен мост? — остро попита Батската невяста.

— Някои жени са такива — отвърна Църковният пристав. — Пускат се на всеки мъж.

Батската невяста го погледна с разширени очи. После, в пристъп на ярост, се хвърли към него. Широкополата й шапка падна на гърба й, докато налагаше смеещия се Църковен пристав с юмруци.

Хари Ханджията трябваше да се намеси. Хвана я за месестите ръце, откъсна я от грубия пияница и внимателно я сложи обратно на стола.