Пол Дохърти - Пазителят на Портите

Чърк озадачено поклати глава.

— Защо един съдия, получил задача от краля, ще се бои да не го екзекутират като престъпник? — попита той. — Имало ли е между него и Валанс нещо повече от търговски отношения?

— Не — отвърна Петри малко прибързано. Той прокара език по устните си и продължи да разказва. — Миналата събота сутрин Берисфорд станал много рано. Мозби го чул да рови из сандъците и кутиите в кабинета си, където изгорил наръч документи в камината. После се измил и облякъл черен панталон, чорапи и кожени ботуши. На врата си сложил бяла ленена връзка. Поискал официалния си пръстен и сабята със сребърна дръжка и взел доста пари в сребърни монети. Помолил Мозби да му донесе новата наметка от фин вълнен плат, но после размислил и отсякъл: „Ще си сложа старата. И тя ще свърши работа.“ После взел ръкавиците си и излязъл навън. Когато стигнал края на уличката, изведнъж се обърнал. Мозби го видял да поглежда тъжно към дома си, сякаш знаел, че го напуска завинаги. Тази нощ не се прибрал. Мозби го търсил, но не успял да го намери.

— Виждал ли е някой Берисфорд, след като напуснал къщата си?

— Да, в събота следобед, близо до черквата „Светият покров“ срещу Нюгейт и после около един часа недалеч оттам, в началото на уличката Черното прасе откъм Винтри, близо до Темза. И в двата случая гражданите, които са го видели, казват, че имал измъчен вид и див поглед. — Сър Еймиъс сви рамене. — След това никой не го е виждал жив. — Той побутна малък къс пергамент към Чърк. — Има много загадки около смъртта на Берисфорд. Първо, възможно е и да не става дума за убийство.

— Какво искаш да кажеш?

— Като се има предвид меланхоличното настроение на Берисфорд и фактът, че сякаш се е хвърлил върху собствената си сабя, много хора смятат, че е било самоубийство. — Петри се ухили. — Заради държавните интереси ние не подлагаме тези слухове на съмнение.

— Но не е възможно — каза Никълъс — трупът да лежи в канавката пет дни и никой да не го забележи.

— Точно в това е загадката! Няколко свидетели казаха на разпита, че са минали покрай канавката в понеделник, вторник, сряда и дори четвъртък сутринта и нямало и следа от бастуна или ръкавиците. А и около един часа в четвъртък, преди да бъде намерен трупът, канавката била почистена. А и времето беше лошо — в сряда имаше силна гръмотевична буря, но дрехите на съдията бяха относително сухи.

— Значи — възкликна Чърк — трупът трябва да е бил сложен в канавката между един часа и…

— Пет часа в четвъртък.

— Но кой би могъл да го направи? Не можеш да препускаш през Лондон с труп, метнат на седлото, и да го захвърлиш в канавката, без никой да те види.

— Точно така — отвърна меко Петри. — Но докладът на съдебния лекар показва, че Берисфорд е бил мъртъв от дни.

— Има ли заподозрени? Искам да кажа, ако е убийство… Петри се усмихна.

— О, да, има дори арестуван. Чърк се изправи в стола си.

— Защо съм ти тогава?

— Почакай малко, родственико! Себастиан Фромлих, щавач от Ледъркоут Лейн, беше арестуван. Ще бъде изправен пред съда следващия петък. Фромлих, който е от фламандски произход, купувал дърва и въглища от Берисфорд. Но търговията му западнала и не могъл да му плати дължимото, затова прекарал три дни в затвора за длъжници Маршълси. След като излязъл оттам, често го чували в кръчмите из града да говори за омразата си към Берисфорд и да се кълне, че ще си отмъсти. Фромлих не може, или не иска да опише действията си, нито през четвъртък следобед, нито в събота. А и Короната има ценно доказателство срещу него.

— И какво е то?

— Хайде, Никълъс! Сър Джоузеф Жано се кълне, че отказът на Фромлих да опише действията си ще го изпрати на ешафода.

Чърк изстена и отмести поглед. Познаваше Джоузеф Жано — „Бика“. Плешив, с набръчкано лице и квадратна челюст на боксьор, той беше по-страшен от палача и беше превърнал множество тъжители в треперещи развалини. Той познаваше и методите му — Лондон беше пълен с професионални свидетели, готови да осъдят някого на смърт с показанията си, срещу дребни монети. А като чужденец Фромлих едва ли имаше много приятели.

— Фромлих е в Нюгейт — продължи Петри. — Очевидно единственият човек, който се интересува от съдбата му, е някаква далечна роднина.

— Ами съдиите? — попита Чърк. Очите на Петри се присвиха.

— Главният съдия Попъм, подпомаган и насърчаван от съдиите Долпен и Скрогс.

— За Бога! — възкликна Чърк. — Фромлих ще има късмет, ако изобщо го изслушат.