Пол Дохърти - Пазителят на Портите

Чърк кимна и погледна към гоблена, който висеше на стената на стаята. Опита се да подтисне неловкото си чувство. Петри го водеше из дълбоки и опасни води. Всички познаваха скандалния живот на Изабела и желанието й да се върне в родината беше естествено, макар и да е представлявало източник на неудобства. Синът й, Едуард III, сега водеше кървава война срещу Франция, като претендираше за короната й по наследство от майка си.

— Родственико!

Чърк погледна към Петри.

— Какво станало с Валанс?

— Както казах, бил заведен в „Сейнт Бартолъмю“, където беше посетен и разпитан от мен и двама видни градски съветници — сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. Беше призован и съдията лорд Стивън Берисфорд.

— Онзи, който наскоро изчезна? Трупът му беше намерен при Примроуз Хил.

— Същият. Трябваше да дойде, защото схватката с Валанс беше станала на територия, която е под негово управление. Слушай, аз лично разпитах Валанс. Той не призна нищо, но после разпозна Берисфорд, който често беше продавал храни за замъка на старата кралица. Валанс го повика, стисна ръката му и дрезгаво прошепна: „Свети Дени! Свети Дени знае всичко!“

— Какво е искал да каже? — прекъсна го Чърк.

— Не знам. Валанс умря няколко минути по-късно. — Петри се загледа в примигващия пламък на свещта. — Малко по-късно — продължи той — крал Едуард наредил на лорд Стивън Берисфорд да разследва обстоятелствата около смъртта на Валанс. Все пак той бил смъртно ранен на негова територия и му бил познат, макар и бегло.

— Обяснил ли е Берисфорд защо Валанс го е повикал и му говорил за свети Дени?

— Да. Очевидно Берисфорд продавал продукти на Валанс за домакинството на кралица Изабела. Понякога разговаряли за това-онова, просто си бъбрели. Но казал, че не знае какво е искал да каже Валанс, мислел, че просто бълнува.

— Ами тайната, която била поверена на Валанс?

— Не знаем дали това е било документ или устно съобщение. Както и да е, в началото на ноември Берисфорд получил задача да я разкрие.

Чърк го погледна подозрително.

— Два месеца след смъртта на Валанс? Сър Еймиъс се усмихна лениво.

— Е, първо опитахме по други начини, но те се оказаха безплодни, затова отидохме при Берисфорд.

— И Берисфорд беше убит? — възкликна Никълъс. — Беше обявен за изчезнал, дни, преди да открият трупа му в храстите извън Лондон.

— Точно така — отвърна Петри. — Нека ти обясня. Берисфорд беше странен човек. Търгуваше с дърва и въглища и имаше къща с двор на Темза, близо до Уестминстър. Живееше там със стария си писар Мозби. — Петри млъкна и погледна Чърк. — Познаваше ли Берисфорд?

— Не, но съм чувал за него.

— Да, той беше известен в правните среди. Висок, самотен мъж, винаги носеше черна широкопола шапка и постоянно триеше носа си с кърпа. Беше шотландец по произход. — Петри си играеше с чашата. — Беше добър съдия и затова кралят го избра да разследва този случай. Може и да е бил меланхолик, но беше много прилежен в работата си. Разпита сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. Както и да е, няколко дни преди изчезването му, миналата събота, празникът на Свети Лука, той започнал да предсказва собствената си смърт. Играел на обръчи, когато внезапно спрял и извикал на съперника си: „Не мога да остана в твоята компания“. На друг казал: „Трябва да ме обесят“. При друг случай писарят му го заварил да плаче, докато се хранел. Мозби го попитал какво се е случило, а Берисфорд казал: „Или ще ме обесят, или ще ме изгорят!“

Петри вдигна поглед и погледна Чърк право в очите.

— Никълъс — каза той меко, — исках кметът да излезе, тъй като това, което ще ти кажа, не бива да стигне до чужди уши.

— Млъкна, защото дочу шум от долния етаж. — Родственико — каза той тихичко, — след малко ще се запознаеш с нашите гости. Но за какво говорех?

— За състоянието на Берисфорд.

— А, да. Миналия петък, денят преди да изчезне, съдията седял край огъня в гостната си, когато пратеник с плащ и качулка пристигнал с писмо за него. Той отказал да влезе в салона, но изчакал в коридора за отговор. Берисфорд отворил писмото и бързо го прочел. Явно много се развълнувал, защото започнал да крачи напред-назад и казал на Мозби да освободи пратеника, викайки: „Ще направя каквото иска! Ще направя каквото иска!“ По-късно същия ден той присъствал на среща на енорийския съвет в черквата „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“, където бил ковчежник. Отчел всичките си сметки и когато го запитали защо е толкова тъжен, отвърнал: „На човек, който ще бъде изгорен, подобава да е тъжен“.