Фьодор Достоевски - Идиот

— Все пак бих ви помолил да минете в приемната — забеляза той колкото се може по-настойчиво.

— Ами ако седях там, нямаше да мога да ви обясня всичко това — весело се засмя князът — и, значи, все още щяхте да се безпокоите, като гледате пелерината и вързопчето ми. А сега можете да не чакате секретаря и да отидете да доложите за мене.

— За такъв посетител като вас не мога да доложа без разрешението на секретаря, освен това генералът специално ми заповяда преди малко да не го безпокоя за когото и да било, докато при него е полковникът, а Гаврила Ардалионич влиза направо.

— Чиновник ли е той?

— Гаврила Ардалионич ли? Не. Той служи в Дружеството. Сложете поне вързопчето си ей тук.

— Вече мислех за това; ако позволите. А мога ли да снема и пелерината?

— Разбира се, няма да влезете при него с пелерина я. Князът стана, свали бързо пелерината си и остана по доста прилично и добре ушито, макар и износено вече сако. На жилетката му имаше металическа верижка. На верижката висеше женевски сребърен часовник.

Макар че князът беше глупчо — така поне лакеят бе решил, — все пак на генералския камердинер се видя най-после неприлично да продължи разговора си с посетителя, въпреки че, кой знае защо, князът му се харесваше, от известна гледна точка, разбира се. Но от друга гледна точка той му вдъхваше решително и грубо негодувание.

— А генералшата кога приема? — попита князът, като седна пак на предишното си място.

— Това вече не е моя работа. Различно приема, според човека. На модистката разрешава дори в единадесет часа. Гаврила Ардалионич също влиза преди другите, дори в часа на утринната закуска.

— Тук в стаите е по-топло, отколкото зимно време в чужбина — забеляза князът, — затова пък там по улиците е по-топло, отколкото у нас, а зиме в тамошните къщи руснак, който не е свикнал, не може да живее.

— Не палят ли?

— Палят, но и къщите другояче са направени, тоест печките и прозорците.

— Хм! Дълго ли сте пътували?

— Ами четири години. Впрочем почти все на едно и също място живях, на село.

— Отвикнали сте от нашия живот?

— И това е право. Ще повярвате ли, чудя се как не съм забравил да говоря руски. Ето на, приказвам сега с вас, а си мисля: „Но аз говоря добре.“ Може би затова и говоря толкова много. Вярно, че от вчера все ми се говори руски.

— Хм! А по-рано живели ли сте в Петербург? (Колкото и да се държеше лакеят, невъзможно му беше да не поддържа такъв учтив и вежлив разговор.)

— В Петербург ли? Почти съвсем не съм живял, само съм минавал. И по-рано нищо не знаех тук, а сега, чувам, имало толкова нови неща, та казват, че и който го е познавал, пак трябва да почне да го изучава. Тук говорят сега много за съдилищата. 6 6 Тук говорят сега много за съдилищата. — Като последица от съдебната реформа от 1864 година старите съсловни съдилища са били заменени със съдебни учреждения, общи за всички съсловия. В новите съдилища, за разлика от дореформените, делата са се разглеждали при открита врата с участието на съдебни заседатели и адвокат. Сведенията за съдебните заседания са се печатали във вестниците. Според А. Г. Достоевская „през зимата на 1867 г. Фьодор Михайлович се интересуваше извънредно много от дейността на съда със съдебни заседатели, който наскоро бе почнал да функционира. Понякога дори изпадаше във възторг и умиление от техните справедливи и разумни присъди и винаги ми разправяше всичко по-важно от съдебния живот, което бе прочел във вестниците.“ („Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.—Л., 1925, стр. 115—116.) Интересът на Достоевски към следреформения съд е широко отразен в романа (виж стр. 364 и бележката към нея).

— Хм!… Съдилища. Вярно, има съдилища. А как е там, по-справедливи ли са съдилищата?

— Не знам. За нашите съм чувал много добри неща. Ето пак няма у нас смъртно наказание. 7 7 … у нас няма смъртно наказание. — Смъртното наказание в Русия е било отменено формално през 1753—1754 г. г., но скоро след това е било наново въведено като най-голяло наказание за държавни, военни и някои други престъпления. Във връзка с нарастването на освободителното движение през 60-те години смъртното наказание е било прилагано особено често. Малко преди заминаването на Достоевски за чужбина, на 3 септември 1866 година на Смоленското поле е Петербург е бил обесен Каракозов. Така че казвайки, че в Русия „няма“ смъртно наказание и позовавайки се на това, че князът е видял смъртно наказание само в чужбина, Достоевски (който сам в 1849 година е бил осъден на смърт по делото на петрашевци) вероятно е искал да запази от намеса на цензурата онези страници от романа, които съдържат разсъжденията на княза за смъртното наказание.