Фьодор Достоевски - Идиот

— Много ви благодаря — каза учудено генералът, — позволете да ви запитам, къде сте отседнали?

— Още никъде не съм отседнал.

— Ще рече, направо от влака у мене? И то… с багажа?

— Но моят багаж е само едно малко вързопче с бельо и нищо друго; нося го винаги в ръка. А стая ще мога да наема до довечера.

— Значи, все още имате намерение да слезете в хотел?

— О, да, разбира се.

— Съдейки по думите ви, аз бях почнал да мисля, че идвате да се настаните направо у дома.

— Това можеше да стане само ако ме поканехте. Но, да си призная, не бих останал и да ме поканехте, не защото има някаква причина, а просто… такъв ми е характерът.

— Добре, значи, че не ви поканих, а и не смятам да ви каня. Позволете още, княже, да бъдем по всичко на ясно: тъй като току-що се съгласихме, че не може да става и дума за някакво роднинство между нас, макар че, разбира се, това би ми правило чест, то ще рече…

— То ще рече, че трябва да стана и да си отида ли? — изправи се князът и дори някак весело се разсмя въпреки явно затрудненото си положение. — И ето че, генерале, уверявам ви, макар и да не знам почти нищо конкретно за тукашните обичаи, нито изобщо как живеят тук хората, аз предвиждах, че между нас ще стане точно това, което стана сега. Може би пък и така трябва… А и тогава вие не отговорихте на писмото ми… Е, сбогом, и извинете, че ви обезпокоих.

Погледът на княза беше толкова мил в този момент, толкова в усмивката му нямаше и сянка от някакво дори прикрито враждебно чувство, че генералът изведнъж се спря и някак изведнъж погледна другояче своя гостенин; цялата промяна в погледа стана в един миг.

— Да ви кажа ли, княже — рече той с почти съвсем променен глас, — ами аз все пак не ви познавам, а и Елисавета Прокофиевна може би ще иска да види роднината си… Почакайте, ако обичате и ако имате време.

— О, имам достатъчно време; напълно разполагам с времето си (и князът сложи веднага меката си, кръглопола шапка на масата). Да си призная, надявах се, че може би Елисавета Прокофиевна ще се сети за моето писмо. Преди малко, когато чаках, вашият слуга изказа подозрение, че съм дошъл да ви моля за помощ; забелязах, че сигурно по този въпрос сте му дали строги нареждания; но аз, право да си кажа, не съм дошъл за това, а наистина само за да се видя с хора. Само боя се малко да не съм ви попречил и това ме безпокои.

— Вижте какво, княже — каза генералът весело усмихнат, — ако вие действително сте такъв, какъвто изглеждате, предполагам, че ще ни бъде приятно познанството; само че, виждате ли, аз съм зает човек и ето сега пак ще седна да прегледам и подпиша някои неща, а след това ще отида при негово сиятелство, после в службата и тъй, излиза, че макар и да се радвам на хората… на добрите, тоест… все пак… Впрочем аз съм толкова убеден, че вие сте много добре възпитан човек, че… А на колко години сте, княже?

— На двадесет и шест.

— О! А аз смятах, че сте много по-млад.

— Да, казват, че съм младолик. А аз ще се науча да не ви преча, и то скоро, защото самият аз никак не обичам да преча… И най-сетне, струва ми се, ние сме толкова различни наглед… поради много причини, че, да речем, между нас не може да има много общи точки, но да ви кажа ли, в последното сам не вярвам, защото много често само изглежда, че няма общи точки, а пък има много… човешката леност е причината за това, дето хората се делят от пръв поглед помежду си и не могат да намерят нищо общо… Ала аз почвам да ставам май отегчителен? Вие като че ли…

— Две думи само: имате ли поне някакви средства? Или може би смятате да почнете някаква работа? Извинете ме за въпроса…

— Моля ви се, аз ценя много и разбирам вашия въпрос. Засега нямам никакви средства, а също и никаква работа, а би трябвало да имам. Парите, които имах досега, бяха чужди, даде ми ги Шнайдер, моят професор, у когото се лекувах и учих в Швейцария, и той ми даде точно колкото ми трябваха за път, така че сега например имам в джоба си само няколко копейки. Наистина имам пред вид една работа, по повод на която се нуждая от съвет, но…

— Кажете ми от какво смятате да живеете засега и какви са намеренията ви? — прекъсна го генералът.

— Бих искал да намеря някаква работа.

— О, виждам, че сте философ; впрочем… имате ли таланти или поне някакви способности, тоест от тези, които осигуряват насъщния хляб? Още веднъж извинете…

— О, не се извинявайте. Не, смятам, че нямам нито таланти, нито специални способности; дори, напротив, не съм се учил както трябва, защото съм болен човек. Колкото до насъщния, струва ми се…