Фьодор Достоевски - Идиот

Генералът пак го прекъсна и пак почна да го разпитва. Князът отново разказа всичко, което беше вече разказал. Излезе, че генералът бе чувал за покойния Павлишчев и дори лично го познавал. Защо Павлишчев проявявал интерес към неговото възпитание, князът сам не можа да обясни — може би просто от старо приятелство с покойния му баща. Когато умрели родителите му, князът бил още малко дете и прекарал цялото си детинство на село, тъй като заради здравето си се нуждаел от селски въздух. Павлишчев го поверил на някакви стари помешчици, негови роднини; наели му отначало гувернантка, след това възпитател; той каза впрочем, че макар и всичко да помни, малко нещо може да обясни задоволително, тъй като за много неща сам не е бил на ясно. Честите му припадъци го направили почти пълен идиот (князът каза точно така: идиот). Той разправи най-после, че Павлишчев се срещнал един ден в Берлин с швейцарския професор Шнайдер, който е специалист тъкмо по тези болести, има клиника в Швейцария, в кантона Вале, лекува по свой метод със студена вода и гимнастика, лекува и идиотство, и лудост, освен това се грижи за обучението и изобщо за духовното развитие; че Павлишчев го пратил при него в Швейцария преди около пет години, а самият той преди две години умрял внезапно, без да остави никакви нареждания; че Шнайдер го задържал при себе си и продължил да го лекува още около две години; че не го излекувал, но много му помогнал, и че най-после по негово собствено желание и поради едно случайно изникнало обстоятелство го пратил сега в Русия.

Генералът се учуди много.

— И вие нямате в Русия никого, абсолютно никого? — попита той.

— Засега никого… но се надявам… освен това получих едно писмо…

— Поне — прекъсна го генералът, без да изслуша за писмото — сте научили нещо и вашата болест няма да ви попречи да вземете някоя, да речем, лека служба в някое учреждение?

— О, сигурно няма да попречи. И дори много бих желал да си намеря работа, защото ми се иска да видя за какво ме бива. А през тези четири години аз учих непрекъснато, макар и не съвсем редовно, а така, по особената му система, и освен това успях да прочета много руски книги.

— Руски книги? Значи, сте грамотен и можете да пищете без грешки?

— О, много добре.

— Прекрасно, а почеркът ви?

— Почеркът ми е великолепен. Ето за това имам може би талант; в това съм просто краснописец. Дайте ми, веднага ще ви напиша нещо за проба — с жар каза князът.

— Бъдете така добър. Това е дори необходимо… Тази ваша готовност ми харесва, княже, вие сте наистина много мил.

— А какви чудесни писмени принадлежности имате, колко моливи, колко пера, каква плътна, чудесна хартия… И колко е великолепен кабинетът ви! Аз познавам този пейзаж, това е изглед от Швейцария. Сигурен съм, че художникът го е рисувал от натура и съм сигурен, че съм виждал тази местност: тя е в кантона Ури.

— Много е възможно, макар че купих картината тук. Ганя, дайте на княза хартия; ето ви пера и хартия, ето заповядайте на тази масичка. Какво е това? — обърна се генералът към Ганя, който в това време бе извадил от чантата си един голям портрет и му го подаваше. — О, Настасия Филиповна! Самата тя ли, самата тя ли ти го прати, самата тя? — оживено и с голямо любопитство попита той Ганя.

— Ей сега, когато ходих да я поздравя, ми го даде. Отдавна вече й го исках. Не знам дали не е намек от нейна страна, че съм отишъл в такъв ден с празни ръце, без подарък — прибави Ганя с горчива усмивка.

— О, не — убедително го прекъсна генералът, — какво ти е дошло на ума! Ще вземе да намеква… че тя съвсем не е интересчийка. Пък и какво би могъл да й подариш: трябват ти хиляди! Освен да й дадеш портрета си? Впрочем тя още не ти ли го е искала?

— Не, още не го е искала и може би никога няма да го поиска. Вие естествено не сте забравили за днешната вечер, Иван Фьодорович? Нали сте между специално поканените.

— Помня, помня, естествено и ще дойда. Как да не помня, рожден ден, двадесет и пет години! Хм!… А знаеш ли, Ганя, от мене да мине, аз ще ти открия тайната. Приготви се. Тя обеща на Афанасий Иванович и на мене, че тази вечер у тях ще каже последната си дума: да или не! Така че внимавай, отваряй си очите.

Изведнъж Ганя толкова се смути, че дори малко побледня.

— Наистина ли го каза? — попита той с известен трепет в гласа.

— Завчера даде дума. Така настоявахме двамата, че я принудихме. Помоли само да не казваме дотогава на тебе.

Генералът гледаше втренчено Ганя; смущението на Ганя явно не му харесваше.