Фьодор Достоевски - Идиот

Още с влизането си в салона князът седна колкото се може по-далеч от китайската ваза, с която Аглая го беше толкова много наплашила. Кой можеше да повярва, че след вчерашните думи на Аглая в него се беше загнездило някакво непреодолимо убеждение, някакво странно и невероятно предчувствие, че непременно ще счупи още на другия ден тази ваза, колкото и да гледа да бъде настрана от нея и да се мъчи да избегне нещастието? Но ето какво се случи. През цялата вечер други силни и радостни впечатления постепенно почнаха да нахлуват в душата му; ние говорихме вече за тях. Той забрави предчувствието си. Когато чу да споменават името на Павлишчев и Иван Фьодорович го заведе при Иван Петрович, за да му го представи отново, той се приближи до масата и седна в едно кресло тъкмо до грамадната прекрасна китайска ваза, сложена върху един пиедестал на височина почти с лакътя му и малко зад него.

В момента, когато произнесе последните си думи, той стана изведнъж от мястото си, махна непредпазливо с ръка, мръдна някак рамото си и… избухна общ вик! Вазата се разклати, отначало като че се колебаеше дали да падне върху главата на едно от старчетата, но изведнъж се наклони на обратната страна, дето се намираше немчето, което бе отскочило ужасено, и се строполи на пода. Трясък, вик, скъпоценни парченца, разпилени по килима, уплаха, смайване! А какво ставаше с княза, е мъчно и почти излишно да описваме! Ала не можем да не споменем за едно странно чувство, което го порази тъкмо в този миг и начаса се избистри за него сред всички други смътни и странни чувства: това, което го порази най-вече, не беше срамът, скандалът, страхът или внезапността на случилото се, а сбъдналото се пророчество! Той не можеше да си обясни какво толкова поразително имаше в тази мисъл; чувствуваше само, че тя го беше поразила в сърцето и го изпълваше с почти мистически страх. Още един миг и сякаш всичко пред него се разшири, ужасът отстъпи място на светлина и радост, на възторг; той губеше вече дъх и… Но мигът отлетя. Слава Богу, не беше това! Той си пое дъх и се огледа наоколо.

Дълго време той като че ли нямаше съзнание за бъркотията, която кипеше около него, или по-скоро разбираше и виждаше много добре всичко, но стоеше някак съвсем настрана, без да взема участие в нищо, точно като невидимото лице в приказката, което се е вмъкнало в стаята и наблюдава непознати, но интересни за него хора. Той виждаше как събират парченцата, чуваше припрените разговори, забеляза Аглая, която беше бледа и го гледаше странно, много странно: в очите й не личеше никаква омраза, никакъв гняв; тя го гледаше уплашено, но така съчувствено, докато към другите мяташе святкащи погледи… сладка болка изведнъж изпълни сърцето му. Най-после той забеляза учудено, че всички са седнали и дори се смеят, сякаш нищо не беше се случило! Мина още един миг и смехът се засили: смееха се вече на него, задето беше като онемял, ала смееха се приятелски, весело; мнозина му заговаряха и му казваха много любезни думи, най-вече Лисавета Прокофиевна, която засмяно му казваше нещо много, много хубаво. Изведнъж той усети, че Иван Фьодорович го тупа приятелски по рамото; Иван Петрович също се смееше; ала още по-добро, още по-приятно и симпатично беше старчето; то хвана княза за ръката и като я стискаше нежно и леко я потупваше с дланта на другата си ръка, увещаваше го да се съвземе, сякаш той беше малко, изплашено момче — жест, който се хареса много на княза; най-после то го настани до себе си. Князът го гледаше радостно в лицето и то толкова много му харесваше, че той едва си поемаше дъха и все още нямаше сили да каже нито дума.

— Как? — избъбри той най-после. — Вие наистина ми прощавате? И… вие ли, Лисавета Прокофиевна?

Смехът се засили; в очите на княза се появиха сълзи; той не вярваше на себе си и беше възхитен.

— Разбира се, вазата беше прекрасна. Зная я тук от петнадесетина години, да… от петнадесет… — започна Иван Петрович.

— Това да е бедата! И на човека му идва краят, а ние за едно глинено гърне ли ще се ядосваме! — каза високо Лисавета Прокофиевна. — Наистина ли толкова много се уплаши, Лев Николаич? — прибави тя дори със страх. — Стига, миличък, стига; ти наистина ме плашиш.

— И вие ми прощавате всичко? Не само за вазата, а всичко ? — понечи да стане князът, но старчето го хвана пак за ръката. Той не искаше да го изпуща.

— C'est très curieux et c'est très sérieux! 129 — пошепна той през масата на Иван Петрович, впрочем доста високо; князът може би чу.