Фьодор Достоевски - Идиот

— Уве-ря-вам ви — усмихна се Иван Петрович, като разглеждаше княза.

— О, аз съвсем не исках да кажа, че… се съмнявам… и най-после може ли човек да се съмнява в това (хе-хе!)… ако ще би и най-малко?… Тоест даже ако ще би и най-малко! (Хе-хе!) Исках да кажа само, че покойният Николай Андреич Павлишчев беше толкова великолепен човек! Страшно великодушен човек наистина, уверявам ви!

„Прекрасното сърце“ на княза го караше не да се задъхва, а просто, така да се каже, „да се задавя“, както се изрази на другия лен сутринта Аделаида в разговор е годеника си княз Шч.

— Ах, Боже мой! — разсмя се Иван Петрович. — Защо аз да не мога да бъда роднина дори на един толкова ве-ли-кодушен човек?

— Ах, Боже мой! — извика князът, като все повече и повече се смущаваше, бързаше и се въодушевяваше. — Аз… пак казах една глупост, но… това трябваше да стане, защото аз… аз… аз пак не казах това, което трябваше! Пък и какво представлявам аз сега, питам ви, в сравнение с такива интереси… с такива огромни интереси! И в сравнение с един толкова великодушен човек — защото, Бога ми, той беше най-великодушният човек, нали? Нали?

Князът цял трепереше. Защо той изведнъж толкова се разтревожи, защо съвсем ни в клин, ни в ръкав изпадна в такъв мил възторг, явно несъразмерен с предмета на разговора — мъчно би било да се обясни. Но той беше в този момент в такова душевно състояние, че едва ли не изпитваше чувството на най-гореща и сантиментална благодарност, без да знае нито за какво, нито към кого — може би към Иван Петрович, а може би изобщо към всички гости. Той „плуваше в щастие“. Най-после Иван Петрович почна да втренчва погледа си в него; гледаше го втренчено също и „сановникът“. Белоконская впери гневен поглед в княза и стисна устни. Княз N., Евгений Павлович, княз Шч., девойките — всички бяха спрели да приказват и слушаха. Аглая изглеждаше уплашена, а Лисавета Прокофиевна просто си беше глътнала езика. Чудни хора бяха майката и дъщерите й: нали те се съвещаваха и решиха, че най-добре е князът да мълчи през цялата вечер, а веднага се разтревожиха, щом го видяха седнал в един ъгъл съвсем сам и напълно доволен от съдбата си. Александра вече мислеше да прекоси цялата стая, за да отиде предпазливо при него и да се присъедини към тяхната компания, тоест дето беше и княз N., близо до Белоконская. А ето, щом князът се разприказва, те още повече се разтревожиха.

— Имате право, той беше великолепен човек — каза многозначително Иван Петрович, вече без да се смее, — да, да… прекрасен човек! Прекрасен и достоен — прибави той след кратко мълчание. — Може да се каже, дори достоен за всяко уважение — додаде той още по-многозначително след една нова пауза — и… и много приятно ми е да констатирам, че от ваша страна…

— Не беше ли същият този Павлишчев, с когото се случи някаква странна… история… с абата… с абата… забравих с кой абат, само че тогава се вдигна голям шум — каза „сановникът“, като се мъчеше да си припомни.

— С абата Гуро, един йезуит — припомни Иван Петрович, — да, това са то нашите великолепни и достойни хора! Защото все пак той беше от добър род, състоятелен, камерхер и ако… беше останал на служба… Но ето напуска изведнъж службата си и скъсва с всичко, за да приеме католицизма и да стане йезуит, и то едва ли не открито, е някакъв възторг. Право да си кажем, навреме умря… да; всички го казваха тогава…

Князът беше извън себе си.

— Павлишчев… Павлишчев приел католицизма? Това е невъзможно! — извика той ужасен.

— Как „невъзможно“! — изфъфли важно Иван Петрович. — Това е вече силно казано, скъпи княже, и вие ще се съгласите… Впрочем вие цените толкова много покойния… наистина той беше много добър човек и тъкмо на това аз отдавам най-вече успеха на тази хитра лисица Гуро. Но мене попитайте, мене, какви грижи и неприятности имах после във връзка с тая работа… и то точно с този същия Гуро! Представете си — обърна се той изведнъж към старчето, — те искаха дори да предявят претенции по завещанието и аз трябваше да прибягна към най-енергични мерки… за да ги поставя на мястото им… защото те знаят какво правят! У-ди-ви-тел-ни хора! Но, слава Богу, това ставаше в Москва, аз веднага се обърнах към графа и ние веднага ги… турихме на мястото…

— Няма да повярвате колко ме огорчихте и смаяхте! — извика пак князът.

— Съжалявам; но всъщност всичко това не беше сериозно и щеше да свърши както винаги с нищо. Миналото лято — обърна се той пак към старчето — графиня К, също се оттеглила, казват, в някакъв католически манастир, в чужбина; нашите хора, изглежда, не могат да устоят, щом попаднат под влиянието на тези… хитреци… особено в чужбина.