Фьодор Достоевски - Идиот

— Но позволете, позволете — възрази много неспокойно Иван Петрович, като се озърташе наоколо и дори почваше да се плаши, — всичките ваши мисли са, разбира се, похвални и пълни с патриотизъм, но всичко това е до немай-къде преувеличено и… по-добре е дори да не говорим за това…

— Не, не е преувеличено, по-скоро е умалено; именно умалено, защото аз съм немощен да изразя цялата си мисъл, но…

— Ах, по-зво-ле-те!

Князът млъкна. Неподвижен върху стола, с вдигната глава, той гледаше Иван Петрович с пламнал поглед.

— Струва ми се, че вие взехте много трагично случая с вашия благодетел — забеляза любезно старчето, без да губи спокойствие, — вие сте крайно възбуден… може би, защото сте се усамотили. Ако поживеете повечко с хората, а обществото, надявам се, ще ви приеме с радост като забележителен млад човек, вашето въодушевление, разбира се, ще стихне и вие ще видите, че всичко това е много по-просто… Освен това тези случаи са толкова редки… и са последица според мене донякъде от нашето пресищане, а донякъде от… отегчение.

— Да, тъкмо така е — извика князът, — великолепна мисъл! Тъкмо „от отегчение, от нашето отегчение“ не от пресищане, а, напротив, от жажда… не от пресищане, тук вие се лъжете! Не само от жажда, а дори от възпаление, от трескава жажда! И… и не мислете, че то се среща толкова рядко, че можем просто да се смеем; извинете, трябва да знаем да предчувствуваме! Нашите хора, щом се доберат или смятат, че са се добрали до брега, толкова много се зарадват, че веднага стигат до крайности; защо е това? Ето вие се чудите на Павлишчев, всичко приписвате на неговата лудост или доброта, но това не е така! И не само нас, а цяла Европа учудва при подобни случаи пламенната руска душа: мине ли някой русин в католицизма, непременно ще стане йезуит, и то от най-потайните; стане ли атеист, непременно ще почне да иска да се изкорени вярата в Бога чрез насилие, тоест и чрез меч! Отде иде това, отде е това ненадейно изстъпление? Нима не знаете? От това, че той е намерил ново отечество, каквото тук е пропуснал да види, и се е зарадвал; намерил е бряг, земя и се спуснал да я целува! Не само от суета, не само от долното чувство на суета русите стават атеисти и йезуити, а от душевна мъка, от душевна жажда, от тъга по нещо по-възвишено, по здрав бряг, по родина, в която са престанали да вярват, защото никога не са я познавали! Русите стават много лесно атеисти, по-лесно от всички други на света! И те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото. Толкова е силна жаждата ни да вярваме! „Който няма почва под краката си, той няма вече и бог.“ Тази мисъл не е моя. Каза ми я един търговец-старообрядец, с когото се срещнах през време на пътуването си. Наистина това не е точно неговият израз, той каза: „Който се е отрекъл от родната си земя, той се е отрекъл и от Бога.“ Като помислиш само, че у нас са се намирали много образовани хора, които са се увличали дори по хлистовството… А всъщност защо хлистовците 128да са по-лоши от нихилистите, йезуитите, атеистите? Възможно е даже учението им да е по-дълбоко! Но ето докъде е стигала мъката!… Покажете на жадните и запалени спътници на Колумб бреговете на „Новия свят“, открийте на русина руския „Свят“, позволете му да намери това злато, това съкровище, което стои скрито от него в земята! Покажете му бъдещото обновяване на цялото човечество и неговото възкресение, което може би ще дойде само от руската мисъл, от руския Бог и от руския Христос, и ще видите какъв исполин могъщ и справедлив, мъдър и кротък, ще израсне пред смаяния свят, смаян и изплашен, защото те чакат от нас само меч, меч и насилие, защото, съдейки по себе си, те не могат да ни видят в мисълта си другояче освен като варвари. Така е било до днес и така ще бъде все повече занапред! И…

Но в този момент стана нещо, което прекъсна речта на оратора по най-неочакван начин.

Цялата тази трескава тирада, целият този поток от страстни и неспокойни думи и възторжени мисли, които сякаш се блъскаха в някакво безредие и се надпреварваха една друга, всичко това беше признак за едно особено опасно душевно състояние у младия човек, който се беше разгорещил така внезапно и без никакъв повод. Всички присъствуващи, които познаваха княза, се чудеха боязливо (а някои дори засрамено) на неговото избухване, което така малко хармонираше с постоянната му и даже плаха сдържаност, с редкия му и особен такт в някои случаи и с инстинктивния му усет към най-голямо благоприличие. Не можеха да разберат защо стана така: причината не можеше да бъде това, което научи за Павлишчев. В дамския ъгъл го смятаха за полудял, а Белоконская призна по-късно, че „още една минута да траела тази сцена, тя щяла да побегне“. „Старчетата“ почти се сащисаха от първия миг на смайването си; генералът-началник гледаше недоволно и строго от стола си. Полковникът-инженер седеше като закован. Немчето дори побледня, но все още се усмихваше с фалшивата си усмивка, като поглеждаше другите, за да види как те ще реагират. Впрочем всичко това и целият този „скандал“ можеше да свърши по най-обикновен и естествен начин, може би дори в една минута; Иван Фьодорович, който бе извънредно учуден, но се съвзе по-рано от другите, няколко пъти вече бе опитал да спре княза; но тъй като не успя, сега тръгна към него, твърдо решен да стори това. Още една минута и ако станеше необходимо, той щеше може би да се реши да изведе приятелски княза под предлог, че е болен, което може би беше наистина вярно и в което впрочем той беше напълно убеден… Но нещата се извъртяха другояче.