Фьодор Достоевски - Идиот

— Значи, не оскърбих никого от вас? Няма да повярвате колко щастлив ме прави тази мисъл; впрочем не може да бъде другояче! Нима бих могъл да оскърбя тук когото и да било? Аз бих ви оскърбил, просто ако помисля за такова нещо.

— Успокойте се, приятелю, вие преувеличавате. Съвсем няма защо да благодарите толкова; това чувство е прекрасно, но е пресилено.

— Аз не ви благодаря, аз само… ви се възхищавам, щастлив съм, като ви гледам; може би се изразявам глупаво, но аз трябва да говоря, трябва да се обясня… ако щете дори от уважение към самия себе си.

Всичките му движения бяха резки и издаваха смущение и треска; твърде възможно, бе, че думите му не изразяваха винаги това, което искаше да каже. Питаше сякаш с погледа си може ли да говори. Очите му се спряха върху Белоконская.

— Нищо, драги, продължавай, продължавай, само не се запъхтявай — забеляза тя, — ти и преди малко почна да се запъхтяваш и ето докъде стигна; а говори си, без да се боиш: тези господа са виждали и по-големи оригинали от тебе, няма да ги учудиш, пък и ти не говориш бог знае какви мъдрости, само дето счупи вазата и ни изплаши.

Князът я изслуша усмихнат.

— Значи, вие — обърна се той изведнъж към старчето, — значи, вие сте спасили преди три месеца от заточение студента Подкумов и чиновника Швабрин?

Старчето дори се изчерви малко и измърмори, че трябва той да се успокои.

— А за вас пък съм слушал — обърна се той веднага към Иван Петрович, — че в -ска губерния сте раздали безплатно дървен материал за строеж на селяни, които са живели на ваши земи и са пострадали от пожар, макар че след като сте ги освободили, те са ви създавали много неприятности.

— О, това е пре-уве-ли-чено — смънка Иван Петрович, с вид обаче на приятно поласкан човек; ала този път той имаше пълно право да говори за преувеличение: това беше само неверен слух, който бе стигнал до ушите на княза.

— А вие, княгиньо — се обърна той изведнъж към Белоконская с лъчезарна усмивка, — не ме ли приехте преди половин година в Москва като ваш син, като прочетохте едно препоръчително писмо на Лисавета Прокофиевна? И не ми ли дадохте като на роден син един съвет, който аз няма никога да забравя? Помните ли?

— Какво току ровиш? — ядосано каза Белоконская. — Добър човек си, пък си смешен: дадат ти два гроша, а ти благодариш, като че са ти спасили живота. Мислиш, че това е хубаво, а то е противно.

Насмалко тя щеше съвсем да се разсърди, но неочаквано се разсмя, този път съчувствено. Светна лицето и на Лисавета Прокофиевна; засия и Иван Фьодорович.

— Нали съм казвал, че Лев Николаич е човек… човек… с една дума, само да не се запъхтява, както забеляза княгинята… — смънка генералът в радостно опиянение, като повтаряше думите на Белоконская, които го бяха смаяли.

Само Аглая беше някак тъжна; но лицето й все още пламтеше, може би и от негодувание.

— Наистина той е много мил — каза пак старчето на Иван Петрович.

— Аз влязох тук с мъка на сърцето — продължи князът, чието смущение нарастваше и той говореше все по-бързо и по-бързо, все по-странно и по-възторжено, — аз… аз се страхувах от вас, страхувах се и от себе си. Най-вече от себе си. Когато се връщах тук в Петербург, аз си дадох дума на всяка цена да видя нашите първи хора, потомци на стари, отколешни семейства, към които сам принадлежа, между които съм един от първите по потекло. Нали сега седя със също такива князе като мене, нали? Аз исках да ви опозная, това беше необходимо, извънредно много необходимо!… Винаги съм слушал за вас много лоши неща, повече лоши, отколкото добри; говорили са ми за вашата дребнавост, за изключителността на вашите интереси, за изостаналостта ви, за слабата ви образованост, за смешните ви навици — о, нали пишат и говорят толкова много за вас! Аз идвах днес тук с любопитство и със смущение; трябваше да видя със собствените си очи и лично да се убедя: вярно ли е, че целият този горен слой на руското общество не струва нищо, изживял е времето си, пресъхнала е някогашната му жизненост и е способен само да умре, но все още води дребнава завистлива борба с хората… на бъдещето, като им пречи, без сам да си дава сметка, че умира? Аз и по-рано не вярвах напълно на това мнение, защото ние никога не сме имали аристократично съсловие освен една каста придворни, която се отличаваше с униформите си или… според случая, а сега и тя съвсем изчезна, нали така, нали?

— Хайде де, съвсем не е така — се разсмя злъчно Петрович.

— Хайде, пак се раздрънка! — не се стърпя да каже Белоконская.