Петър Добрев: Сага за древните българи (Прародина и странствания)

За да проникнем още по-навътре в изчезналия свят на ранните българи, добре е да надникнем и в летописите на редица други историци от V–VI в., които също са запечатали някои дири от пътя на българите през Европа — Йорданес, Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала и др. Ето какво може да се открие там.

Описвайки местоположението на българските земи около 550 г. Йорданес отбелязва: „Над Понтийско море се простират местата, обитавани от българите, които са станали известни поради лошите последствия от нашите грехове.“ Авторът, подобно на Енодий, е виждал в лицето на българите нашумял и известен с победите си народ. Но причината за българската известност той е отдавал на грешките, допуснати от неговия собствен народ — готите, които са понижили неговата военна сила.

Съвременикът на Йорданес — Касиодор /490-583 г./ също споменава българите. За тях той говори по повод на сраженията, които са водили готските пълководци Киприян и Толуин. „Варварският Дунав те видя вече като воин — отбелязва Касиодор за Киприян — Не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите!“ А за другия пълководец той отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава надделя и над страшните по целия свят българи.“

И този ранен историк, подобно на Енодий и Йорданес, е гледал на българите като на един от най-могъщите народи на Ранното Средновековие — народ, над който е било твърде трудно да се надделее, тъй като по онова време той е бил „страшен по целия свят“.

В същия план — като необикновено силен народ — са описани българите и от лангобардския историк Павел Дякон. Според неговия разказ по своя път към Италия лангобардите претърпели жестоко поражение от българите и изгубили в боя дори своя крал.

Твърде много описания на ранните българи са оставили и византийските историци от VII–IX век. Още в началото на VI век българите са били вече известни като един от най-коравите и най-трудно преодолими противници на Византийската империя. За един кратък период те спечелили няколко внушителни сражения и страхът от техните нападения нараснал в такава степен, че император Анастасий се видял принуден да построи пред своята столица огромна каменна стена, съединяваща Черно и Мраморно море /известната Анастасиева стена от 512 г. дълга 70 км./. Само в едно от големите сражения през този период рухнали четири византийски армии и била унищожена почти цялата военна мощ на провинциите Илирик и Тракия. А общо през периода между 500 и 560 г. били проведени над 15 военни кампании — нещо което показва още веднъж, че възхвалите по адрес на българите у готските и лангобардски историци не са били случайни, а са израз на траен престиж, който българите са притежавали през V–VI век.

Тонът, с който говорят за българите ранните византийски историци, обаче силно се различава от този, който звучи в готските летописи и слова. За тях те рядко изказват думи на възхищение и признание от рода на онези, които откриваме у Енодий, Касиодор и Иорданес, но при все това на места дават и доста интересни оценки. В две от най-авторитетните византийски ранни истории — хрониките на Теофан и патриарх Никифор — първата българска държава, създадена край Кавказ, е наречена Старата Велика България. А в самия край на X век, когато Източна България вече е била завладяна от Византия, един византийски военачалник, известен под условното прозвище „готският то-парх“, е казал за българите следните знаменателни думи: „Те бяха загубили предишната си справедливост и законност… докато по-рано те най-много са почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете, и народите се присъединявали към тях доброволно.“ От този източник личи, че големите успехи, постигнати от българите между V и X век, са се дължали не само на тяхната военна мощ, но и на още две твърде важни качества — силно развитото чувство за справедливост, което карало другите народи да търсят опора в тях, а също редът и законността, която царяла в тяхната държава. В отслабването на тези качества споменатият византийски военачалник е виждал главната причина за бедите, сполетели българската държава. Но дори по негово време българското чувство за чест и справедливост все още не е било напълно заглъхнало, тъй като малко по-надолу в своя разказ той съобщава, че българите никак не искали да се примирят с робското си положение и отказвали да търсят благоразположението на византийските императори: „Те — пише той — никога не бяха вкусили от благоразположението на императорите и не уважаваха гръцките обичаи, и преди всичко се стремяха към независимост, било че бяха съседи на този, който царуваше отвъд Дунав /тогава все още независима българска територия — Бел. авт./, и който едновременно с това беше мощен със силната си войска и се гордееше с мощта си в сраженията. Техните собствени обичаи не се отличаваха от тамошните обичаи. Те решиха да сключат мир и да им се предадат /т.е. да се съединят със свободните българи — Бел. авт./. И заедно решиха, че и аз трябва да направя същото.“