Петър Добрев: Сага за древните българи (Прародина и странствания)

Хилядолетната епопея на древните българи е всъщност епопея на тези светли и неотразими сили. Те чакат своето възкресяване и в нашата наглед безкрайно усложнена, но всъщност твърде обедняла откъм духовно съдържание епоха.

Името на българите става широко известно в Европа през далечния V век, когато те се появяват в съседство с двете най-големи някогашни империи — Византия и превзетия от готите Рим. Тогава се появява и първата характеристика на българите като народ, написана от епископ Енодий, придворен историк на готския крал Теодорих. Ако искаме да разберем най-съкровените особености на българите, трябва непременно да надникнем в тази първа и най-ранна характеристика, защото в нея са отбелязани национални черти, които дори до днес остават присъщи на българския характер. Затова нека да започнем своето пътешествие по далечните български следи с това ранно и твърде ценно описание.

„Това е народът — съобщава Енодий на своя крал — който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, понеже според него несъмнено по-благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези… По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“

Мисленият събеседник, към когото се обръща епископ Енодий в тези свои редове, е прочутият готски крал Теодорих, а приведеният пасаж е част от известното „Похвално слово“, написано в негова чест и предназначено за прочитане пред най-високите дворцови кръгове. Това показва, че споменатите редове са писани твърде внимателно и грижливо и всяка дума, съдържаща се в тях, е добре претеглена. Ето защо, ако епископът подчертава в едно дворцово слово, че българите са били един от най-силните народи в края на Античността, който е печелил победите си в доблестни и открити двубои със своите врагове, това сигурно е било така. Този съвременник на някогашните българи, по всичко личи, ги е познавал доста добре, за да си позволи да ги представи пред очите на своя крал като „народът, който е имал всичко, което е пожелавал“, макар днес българите да изглеждат твърде далеч от това.

Но не е ли допуснал все пак епископ Енодий, някакво неволно преувеличение, когато рисува ранните българи като необикновено силен и доблестен народ, пред който бил открит целият някогашен свят. Не са ли неговите думи изблик на някаква литературна екзалтация, или на цветиста дворцова реторика, целяща да възвеличи по косвен начин Теодорих, въздигайки до небесата воюващите с него българи. Поводът, по който е съставено словото като че ли изключва такава възможност, но не е излишно да надникнем в друг негов пасаж, който разказва не за битките на Теодорих, а за сражението между българите и готския пълководец Пиция. Ето как са обрисувани българите в този случай:

„Дълго време изходът на боя се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявяваха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бягството никога не беше помагало по време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират хора, подобни на тях, и че виждат в човешкия род противник, равен на себе си… Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те /българите — Бел.авт./, които никога не се съмняваха в победата си, и на които се учудваше светът, сега се оттеглят, след като изгубиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много по-щастливи онези от тях, на които се бе паднало да загинат“.

Светлината, в която са представени българите и в този случай, е изненадващо приповдигната. В тях готският епископ вижда един необикновен народ, създаден като че ли специално, за да учудва света със своите подвизи. Доблестта на този народ е била в неговите очи толкова висока, че той без колебание го поставя на едно стъпало със своето собствено племе — готите — подчертавайки, че и готите, и българите се учудват, че виждат противник равен на себе си. А следователно имало е в някогашните българи нещо, което ние недостатъчно познаваме. Нещо, за което си струва да се заровим по-дълбоко в техните ранни следи, които както България, така и Европа за съжаление твърде слабо познава.