Петър Добрев: Сага за древните българи (Прародина и странствания)

Такива победи се открояват завинаги като хилядометрови жалони, ето защо днес няма нищо по-лесно от това да се опишат подвизите на онези епични древни българи. Много по-трудно е да се опише това, което стана с България през XX в. и особено към неговия край, но и премеждията си като народ ще можем да разберем по-добре, ако познаваме уменията и държавните достояния на древните български векове, трагично потъпкани от чужди насилия, а след това и от наивни политически и идеологически подражателства.

Ако речем да опишем съвсем накратко българската история, можем да си послужим освен с четирите имена на български държави и с четири всеизвестни имена на български планини. Първа от тях е планината Булгар в далечния Памир, спомената от арабите в X век. Втора — планината Булгар в централен Кавказ, от името на която произлиза названието на съвременната област Балкария. Трета — планината Булгар в древната област Киликия Трахея /Суровата Киликия/ в Мала Азия. И четвъртата — планината Булгария /дн. Булгерия/ на юг от Неапол, най-западното планинско гнездо на древните българи. Тези четири планини сочат не само пътя на българите по света, но напомнят и това, че през целия свой хилядолетен исторически живот този древен народ, който в днешните учебници е обрисуван като обитател на номадските степи, всъщност се е стремял винаги да има до себе си някоя висока планина, в която в случай на бедствие да спасява род и чест. На тази особеност се дължи най-вероятно и необикновената устойчивост и жилавост на нашите древни български предци — тяхната способност да оцеляват като българи и да възкръсват наново дори след най-жестоките исторически беди.

Безбрежното минало зад нас може да се опише и с други четири думи — имената на няколко велики градове. Първият от тях е древният град Балх край Памир — столицата на Балхара, която като цяло е била наричана още в древни времена с името. „Страната на хилядата градове“ и „Перлата на Ариана“ Вторият — градът, наричан от арабите Булкар Балк /Българският Балх/ в Кавказ, ехо от чието име е запазено в названието на днешното селище Балхар — прочуто със своите изкусни майстори — златари и медникари. Третият — град Велики Болгар край Волга — столица на някогашната Волжка България. И четвърти — някогашният град Бълград /Български Белград/ на север от Дунава — един от големите градове на Аспарухова България, наричан по-късно от унгарците Болгарфейервар и Дюлафейервар. Същият град днес се казва Алба Юлия.

Великото българско минало личи дори само от имената на реките, край които са обитавали нашите древни български предци — като се почне от далечните реки Балхаб и Куб /дн. р. Кабул/ в древна Балхара и се премине край втората река Куб — днешния Кубан в Кавказ, а също край Великата Волга и Великия Дунав, край които българите са живели след преселението си от Кавказ.

А можем да опишем българската история и с четири велики имена на герои. С името на Авитохол, споменат в една стара българска легенда редом с прочутите Ромул и Рем — основателите на Рим. С името на втория легендарен български владетел — Ирник, пред когото са тръпнели някога две големи империи — Византия и Сасанидска Персия. С името на Аспарух, който не само лишил Византия от властта й над славяните, но я накарал дори да му плаща данък. Или и с името на един несправедливо забравен български духовник — Петър Българина от Булгаро Верчели, получил още през шести век кардиналски сан от римския папа.

Наистина, трудно може да се открие някой друг народ, който да може да каже всичко за себе си само в пет поредици от по четири кратки думи. Толкова много велики спомени са ни оставили древните българи, че тези златни нанизи от по четири думи ще блестят над тях като техен вечен ореол.

Но трудно може да се открие и народ, чиято история да се дели на два незабелязани до днес, но крайно контрастни и пресечени като с меч периода, каквато е нашата българска история — период на велик възход, продължил, въпреки всички удари на съдбата, в течение на почти цяло хилядолетие и период на слабеене и упадък, започнал точно преди хиляда години и продължил с малки прекъсвания и временни възкресения чак до наши дни.

Историята на древните българи ни е потребна, за да разберем както причините за някогашния наш неотразим възход като народ, така и причините за невидимия, но неизкореним упадък, който неведнъж е довеждал нашия народ през последните 1000 години до плачевно състояние. Тя ни е нужна днес повече от всякога, за да можем да си възвърнем отново онези светли сили, чрез които България някога се е сдобила със славата не само на една от най-големите, но и на най-справедливо управлявани държави в цяла Европа.