Кристина Дод - Вещицата

Младата жена беше облечена в грубите вълнени дрехи на планинските селянки, а на врата си носеше магическа огърлица от излъскани камъни. Живееше си сама в колибата, но само глупак не би я разпознал. Вярно че Иън се подведе от маскировката й, но тя не допусна грешката да го подцени. Неговата целеустременост я тревожеше.

Котката излезе и се обви около глезените й. Тя вдигна разсеяно рунтавата животинка и я почеса по гърба.

— Умен е, Уиски. По-умен е от баща си. И по-възпитан. — Взря се в златистите очи. — Много по-възпитан, но това никак не е чудно. И е хубав… Най-хубавият мъж, когото съм виждала. Очевидно привлича жените — красивите бъбриви жени — както цветята привличат пчелите. — Уиски се опита да се отскубне и тя я пусна. — Сега остава да разберем дали е умен колкото вещицата на Фионауей.

— Колко е грозна! — Уайлда потрепери. — Не знам дали ще успея да говоря с нея, без да я зяпам през цялото време, а мама твърди, че е невъзпитано да се зяпа човек, макар че има хора, от които не мога да откъсна очи. Просто очите ми ги изпиват и опитам ли да ги отместя, се обърквам ужасно и отново се вторачвам. Разбира се, ако махне цялата мръсотия от лицето си, ще е много по-приемлива.

Удавен във водовъртежа от нелогични съждения, с които го заливаше Уайлда, Иън попита:

— Кой — майка ти ли?

— Не. Вещицата. Нали за нея говорим.

— Разбира се.

Уайлда въздъхна раздразнено.

— Вещиците плашат, не смяташ ли? Искам да кажа, че поне мен винаги ме е било страх от тях, макар мама да ми е обяснила, че те не са истински, но ако някоя вещица живее в имението на Феърчайлд, тя не би се показала пред мама, според мен. Просто няма логика да я приближи и да й съобщи: „Аз съм вещица“, защото мама няма да й повярва. Още повече, че тя самата не би позволила там да живее някоя вещица. А аз не си представям една вещица да не се подчини на мама. Ти представяш ли си?

Той се колебаеше дали да разтърси Уайлда, за да спре да бръщолеви, или да избяга толкова далеч, че да не я чува. Ала тя все пак е негова братовчедка, двадесет и девет годишна и все още неомъжена. Доведе я в тази забравена от Господ страна, където хората говорят неразбираем английски и ядат смес от овчи бял и черен дроб, сърце и вечните овесени ядки, сварена в шкембето на закланото животно. Наричаха го саздърма. Гадост!

— Иън, слушаш ли ме? — изхленчи Уайлда. Въоръжи се с търпение и насочи коня нагоре по хълма, към имението.

— Разбира се, Уайлда. Винаги те слушам.

Тя се извърна и вдигна поглед към него. Изражението й бе невинно, а сините очи — широко отворени. Изведнъж ослепителната усмивка я превърна от празноглава бъбривка в една от най-красивите жени — имаше вродената способност да прелъстява като Елена от Троя или като истинска представителка на рода Феърчайлд от Съсекс. Потупвайки ръката, с която я обгръщаше, тя му довери:

— Именно това харесвам най-много у теб, Иън. Никога не ме караш да се чувствам глупава.

Загледа се в тази непринудена доброта. Тя го обичаше. Заради естественото й поведение бе готов не само да изтърпява нейните приказки, но и да направи доста повече.

— Само глупак би те взел за глупава, Уайлда, а никой никога не ме е наричал глупак.

— Да, с изключение на баща ти, но той те нарича как ли не.

Иън се скова — старата рана бе готова да прокърви. Уайлда се разсмя.

— Опитва се да се изкара по-добър от теб, горкичкият. — Извърна се и погали гладкия камък на пръстена му.

Иън усети познатата топлина. Уайлда не бе точно глупава, а по-скоро необразована и независимо от възпитанието си — абсурдно наивна. А заради неразривната й привързаност към него, той бе готов да я брани от всякаква заплаха. И именно поради тази причина попита строго:

— Какво търсеше в колибата на вещицата?

— Ами утрото е така прекрасно, че ми хрумна да пояздя. Стори ми се топло, но трябва да ти издам, Иън, че краката ми са ледени…

— Уайлда, какво търсеше при вещицата?

— От конюшнята ми дадоха добър кон, искам да кажа кобила, затова съм изненадана, че избяга. Нали не мислиш, че нещо ще й се случи?

Очевидно печелеше време. Необичайно за нея.

— Избрали са кобилата специално за теб, защото винаги се прибира вкъщи. — Посочи към конюшнята, която вече се виждаше. — Сигурен съм, че е там. И така — какво се готвеше да кажеш на вещицата?

Уайлда се сви на седлото и проследи с пръст богатата бродерия по полата си.

— Исках нещо.

— От една вещица?

— Да. Кой друг би ми го дал? — За злочестина на Токсин, обутият й в ботуш крак се люлееше напред-назад и се удряше в хълбока му. — Нужна ми е магия.