Кристина Дод - Вещицата

Противна старица, която знае повече, отколкото е готова да сподели!

— Къде е лейди Алана сега?

— Нямам представа.

— Ела тук.

Тя се подчини. Когато прибягваше до този тон, всички му се подчиняваха. Протегна ръка, така че слънчевите лъчи да попаднат върху пръстена му. Ахването й го изпълни със задоволство.

— Красив е, нали?

Обърна го. Сребърната халка отрази светлината, морският опал обаче излъчваше своя собствена дълбока светлина и вещицата се взираше, омаяна от блясъка.

— Докосни го! — нареди той.

Старческите й пръсти се протегнаха.

— Искаш да го пипнеш. Привлича те.

Ако го докосне, той ще узнае толкова неща за нея…

Върху посипаната й с пепел ръка попадна слънчев лъч. Тя се загледа в него и сякаш се опомни. Отскочи назад и изхриптя:

— Не, скъпи момко. Цял живот съм живяла тук. Мислиш, че не знам легендата за морския опал? Но се чудя ти как си я научил. И защо си въобразяваш, че можеш да използваш тези сили? Откъде ти е пръстена?

— Беше на майка ми.

Тази вещица притежаваше силна воля. Оставаше му да разчита единствено на здравия си разум, за да изкопчи тайната за лейди Алана… преди да е загубил Фионауей безвъзвратно.

Старицата обаче очевидно не се страхуваше. Докато тъпчеше листа в хаванчето, погледът й се сблъска с неговия.

— Как успяваш да си живееш спокойно, след като знаеш, че ще присвоиш земите и състоянието на милото сладко момиче?

— Все пак съм за предпочитане пред английските негодници.

— Та ти самият не си ли английски негодник?

Усети галски акцент, който не бе доловил до момента.

Ненавиждаше да разкрива тази истина, но преди години се закле никога да не се срамува от нея.

— Семейството на майка ми живее по тези места от незапомнени времена.

Чукалото изстърга по стените на хаванчето и Иън потрепери — все едно някой дращеше с нокти. Очите на вещицата се стрелнаха към пръстена, но той я изпревари.

— Ще пазя земите и хората като нещо свято, бабо.

— Ще ги пазиш, казваш? — Изсумтя и се изхили. — Като Лезли? Ще събираш данъци от селяните дори когато реколтата не е добра? Ще караш децата напразно да дирят скъпоценни камъни в морските пещери? Ще унищожаваш земи и плажове заради някакъв глупав каприз?

— Това ли очакваш от мен?

— Разбира се — промърмори вещицата и отметна сивия кичур от дясното си око. — Господин Феърчайлд има толкова чест, колкото един непокорен козел. Толкова има и у теб, предполагам.

— Не е изключено.

Той се засмя на предизвикателството й, но преди тя да успее да му отговори, леко потропване накара и двамата да извърнат глави.

— Госпожо вещице? Госпожо вещице, извинявайте, у дома ли сте?

Иън се обърна и свирепо изгледа старицата.

— Уайлда? — Сграбчи старата жена за раменете, отмести я и излезе. — Уайлда, какво правиш тук?

Уайлда — златокоса, със сладко личице и невинен вид — трепна и отскочи.

— Иън! Ти какво правиш тук?

— Пръв попитах.

— Но, Иън, въобще не допусках, че ще се сблъскам тук с теб. Искам да кажа, не си представях, че ти ще се съветваш с вещица, защото си изял някоя отровна гъба или гласът ти е прекалено висок, или нещо подобно. Не че е такъв. Прекален висок, имам предвид. Всъщност е доста приятен. На мен ми харесва как звучи дори когато си ядосан… — Уайлда го погледна плахо изпод ръба на кадифената си шапка за езда — …както, предполагам, в момента.

— Наистина съм ти ядосан. — Иън напълно контролираше гласа, който тя току-що похвали. Ако човек не вземеше моментално нещата в свои ръце, Уайлда се впускаше в приказки, докато другият загуби всякакво търпение. — Защо си дошла тук? Кой те насочи към това място?

— Чух камериерката да разговаря с госпожа Армстронг за вещицата. Тя е много добра камериерка, така да знаеш. Когато ти ме доведе тук, не очаквах да намеря стриктна прислужница. Искам да кажа, че тук поднасят все овесена каша и е студено през цялото време… — Уайлда потрепери в добре скроения си син костюм за езда, подчертаващ сапфирения цвят на очите й. — Но за една страна, която си няма прилично лято и доста неща от цивилизацията, прислужниците са направо възхитителни. Всъщност всички се държат прелестно с мен. — Усмихна се на вещицата. — Не смятате ли, че хората наоколо са чудесни?

Иън погледна старицата — имаше озадаченото изражение, което придобиваше по-голямата част от човечеството, изложено за първи път на Уайлдините брътвежи.

— Чудесни са — едва пророни тя.

Уайлда кимна доволна.