Кристина Дод - Вещицата

Тя заровичка сред китките изсъхнали билки, окачени на тавана, дръпна една, при което я посипаха сухи листа, стри малко между дланите си и помириса замислено.

— Въобразяваш си, че когато старият господин Феърчайлд умре, ти ще бъдеш господарят, нали?

— Да, аз ще бъда следващият господар.

Опита се да се пребори с примитивното желание, но то се надигаше като вълна. Копнееше баща му да е мъртъв. Мечтаеше за деня, когато ще се освободи от присмеха, от жестокостта, от огорченията на Лезли.

И тогава… Тогава Фионауей ще бъде негово.

Сякаш прочела мислите му, старицата попита:

— Ами добрата и сладка лейди Алана?

В гласа й се прокрадна тъга, която той така и не разбра.

— Лейди Алана ли? — Внимателно изучи ноктите на ръцете си. — Тя няма никакво значение.

— Нима? — Странното й напрежение се засили. — Нима селяните не говорят? Рибарите не са ли ти разказвали? Прислужниците не са ли споменавали нещо през сълзи?

Беше права. Хората във Фионауей мечтаеха и желаеха появата на господарката си и сякаш се надяваха, че като разказват за нея, ще я върнат при себе си. И като че ли вярваха, че той е в състояние да им я даде. Че има силата да поправи стореното зло. Именно той, Иън, отгледан наполовина като Феърчайлд и белязан с неговото наследство.

— Не си ли виждал призрака? — прошепна старицата.

Не, не беше виждал нейния призрак. Бе видял самата нея. Разполагаше с белега на врата си като доказателство. Появи се в спалнята му, присмя му се, заплаши го и беше готова да го убие… И защо? Защото си искаше наследството.

Иън нямаше представа къде се крие лейди Алана. Знаеше само, че тя е заплаха за него и за тези земи, които запълват празнината в душата му.

Старицата прочете мислите му и ги изрече на глас с обезпокоителна прецизност:

— Тя е жива.

— И какво от това! Изоставила е наследството си, нали?

— Не! Ако знаеше само защо си тръгна…

— Кажи ми! Кой накара това момиче да побегне?

Вещицата навря грозното си лице в неговото и той усети аромата на мента.

— Баща ти, господин Феърчайлд. Твоят баща.

— Не ме наричай господин Феърчайлд. Аз съм Иън.

Тя се върна в тъмния ъгъл и постави ментата обратно върху полицата.

— И лейди Алана не желаеше да носи това име. — Взе отново хавана и с изненада се взря във вече счуканите листа — изглежда не си спомняше кога го е сторила. — Баща ти обяви, че ще я направи своя съпруга.

Иън едва прикри смайването си.

— Лезли? Искал е да се ожени за лейди Алана?

— Тя е наследницата. — Заприбира съдържанието на хавана в кожена торбичка, но разсипа част от прахта. Ръцете й трепереха и тя се загледа в тях сякаш бяха чужди. — Като неин съпруг щеше да има пълен контрол над богатството й.

— Но той беше… е… неин опекун. Така че е упражнявал пълен контрол над състоянието й.

— Но тя не го уважаваше и все му го показваше. Нейните хора последваха примера й и господин Феърчайлд откри, че губи влияние. Затова си помисли, че ако я отведе в леглото си…

Дори тази грозна старица потреперваше от отвращение при мисълта за Лезли, но Иън я разбираше. Нещо в баща му действаше отблъскващо; и то се засилваше с годините.

— На колко беше тя?

— Лезли пристигна в навечерието на шестнадесетия й рожден ден — година след смъртта на баща й. Щеше да се ожени за нея на седемнадесетия й рожден ден.

Той нарочно се наведе напред.

— Но нея я няма вече четири години.

— Да, четири години.

Бавно се облегна назад, опирайки лакти върху масата, за да си придаде нехаен вид.

— Четири години…

Както и да го смяташе, седемнадесет плюс четири правеше двадесет и едно.

— Благородната лейди Алана обяви намерението си да откаже на господин Феърчайлд пред олтара, затова той искаше да си подсигури съгласието й. — Вещицата очевидно не следеше хода на мисълта му.

Все още замаян от мисълта, че лейди Алана съвсем скоро ще бъде пълнолетна, той се постара да разбере какво всъщност му казва старицата.

— Изнасили ли я?

— Не… съвсем. — Усмихна се ехидно. Едва ли щеше да се представи добре.

Беше готов да се обзаложи, че лейди Алана скоро ще се появи от укритието си и ще изхвърли всички Феърчайлд от земите си, а Иън няма да може да стори нищо, за да я спре.

— И това ли е твое дело, бабо? — подигра я той, бесен от развоя на събитията.

Първо се смая, но после го дари с истинска усмивка.

— Прав си.

Тя не лъжеше. Иън преметна крак върху крак.

— Това няма да ти помогне, синко, ако вещицата на Фионауей реши да те лиши от семейните ти ябълки.