Кристина Дод - Вещицата

— И защо добрата мила лейди Алана, предмет на неизменен възторг сред прислугата, би искала да убие някого?

— Ти си дошъл да откраднеш Фионауей. А господарката съм аз, затова нося отговорността да се грижа за имението и няма да ти позволя да го оскверниш.

Взря се в нея, при което тя леко се наклони назад. Ако можеше да прочете мислите му, би доловила опасността, която пробуди с укора си.

Разбираше негодуванието й, но продължаваше да презира хора като нея — израснали с чувството за принадлежност. През последните седем години обиколи света, за да търси свой дом, но никъде не се задържа повече от месец-два. Вечната неудовлетвореност го тласкаше към нови и нови места. Лондон. Индия. Северна и Южна Америка. Какви ли не екзотични кътчета.

А сега, привикан от баща си, се бе озовал в уютното прозаично имение Фионауей, със стария замък, плискан от океана. Тук ги нямаше нито елегантността, нито удобствата на къщата на Феърчайлд в Съсекс. Ала от прозорците на Фионауей се виждаха ниви и ливади, ширнали се чак до далечната гора. Иън вече ги бе огледал.

Бе надзърнал и на запад, където се виеха километри пясъчни плажове, прорязвани от гранитни скали, в които вълните се разбиваха с грохот и сякаш зовяха името му. Иън, Иън… Сред призива долавяше и гласа на майка си.

Ненавиждаше морето, но знаеше, че дългото му лутане е приключило. Фионауей задоволяваше странния копнеж в душата му и скоро щеше да бъде негово.

— Ти изостави Фионауей.

— Не е вярно!

Притисна го още по-силно с коляно и го остави без дъх, но това нямаше никакво значение. Опиатът все още циркулираше в кръвта му и щом успя да си поеме дъх, изрече истината, без да го е грижа за последствията.

— Ти умря. Ако беше жива, щеше да получиш Фионауей, но сега то отива при победителя. — Засмя се с целия чар на Феърчайлд. — Победителят съм аз.

— Никога! — Острието драсна адамовата му ябълка. — Никога няма да изоставя Фионауей!

Порязаното място го заболя. Усети как кръвта се стича по врата му. Даде си сметка, че е по-добре да млъкне. Ако гневът й се усилеше, той скоро щеше да запее в Рая. Или да потъне в огньовете на ада.

Простена тихо, затвори очи и положи усилие да се отпусне. Надяваше се, че лейди Алана, или нейният призрак, няма да се реши да убие заспал мъж.

Остана неподвижен. Натискът на острието отслабна. Тя се раздвижи неспокойно.

— Какво има?

— Заболя ме главата.

Постави длан върху челото му.

— Треска?

— От дима е.

Закашля се патетично.

— Пийни отвара от върбова кора сут…

Замлъкна, явно досетила се, че на сутринта той няма да е жив.

— Защо се готвиш да убиеш точно мен? — Долови чувствителност и в пръстите на краката си. Раздвижи ги. — Баща ми е тук от пет години. Защо не убиеш Лезли?

С прямота, според него подсилена от опиата, тя попита:

— Защо да убивам умиращ?

— Умиращ…

Иън осъзна истината. Беше останал шокиран от вида на Лезли. Старецът едва се крепеше прав. Гърдите му бълбукаха, а от отоците кожата му се белеше. Иън не бе и помислял, че някога ще зърне когото и да било от привлекателните Феърчайлд в подобно състояние — най-малко пък баща си. Неговият всемогъщ и легендарно жесток баща.

— Откъде знаеш?

— Носи се мълва… сред ангелите.

Звучеше съвсем уверена. Отвори очи и се взря в нея. Прекалено широката за лицето й уста сякаш приканваше мъжете да я изследват с устни и да проверят дали жлъчният й език може да бъде подсладен със страст. Тясната й поразкъсана роба бе пристегната на тънката талия, а деколтето й разкриваше част от гърдите. Очите й пламтяха предизвикателно.

Божествена! Не, лейди Алана не беше ангел. Съзнателно, напълно сигурен, че ако е прав, тя ще го убие, попита:

— Ти ли го отрови?

— Не!

Повярва й. Но…

— Някой друг ли го стори вместо теб?

— Никой не е тровил баща ти. Той умира, защото…

Колебанието й прикова вниманието му.

— Защото?

— Господин Феърчайлд е посещавал тази част на Шотландия преди години.

Изрече го без никакво съмнение.

— Преди тридесет и пет години. — Тридесет и пет години бяха минали и от зачеването на Иън. — Нали не искащ да ми кажеш, че тогава се е заразил с нещо?

— Не съм длъжна да ти обяснявам нищо. Аз държа ножа.

Тя обаче знаеше — или подозираше — нещо за болестта на баща му. А втораченият му поглед я караше да потреперва някак виновно.

— Налага се да те убия. Нямам друг избор. — Сякаш спореше със себе си. — Според господин Феърчайлд ти си по-голям злодей дори от него.