Кристина Дод - Вещицата

Иън успокои животното с потупване по врата.

— За какво?

— Не мога да ти кажа! Ще разваля всичко.

Надяваше се вещицата да помогне на баща му, за да се издължи за неприятностите, които създаваше.

— Вещицата не прави магии.

— Не е вярно! — Уайлда се извърна и го погледна. — Не чу ли за Кени Ковача?

Иън вдигна ръка и разтърка очи.

— Безброй пъти.

— Ето! — Направо триумфираше.

— Кой ти каза?

— Красивите й устни се нацупиха.

— Никой.

— Тогава откъде знаеш за вещицата?

— Камериерката ми и госпожа Армстронг си шепнеха. — Лицето й засия. — Имам сребро. Мога да прекръстя дланта й.

— На вещицата? Струва ми се, че това важеше при циганите, мила?

При звука от копитата на Токсин по калдъръма пред конюшнята едно от конярчетата показа глава и се ухили. Между двата му предни зъба зееше дупка. Иън му кимна.

— Уайлда, изслушай ме. Опасно е да се броди из гората, а още по-опасно е да се търси вещицата. Със сигурност не прави магии, но е изобретателна старица и има вероятност да те нарани. Искам да ми обещаеш, че повече няма да я търсиш.

— Но, Иън…

— Обещай ми, Уайлда! — Дръпна юздите, за да спре Токсин. Момичето изхленчи отчаяно. — Иначе ще те изпратя обратно в имението на Феърчайлд. — Заплахата бе жестока. — Чуваш ли ме, братовчедке?

Уайлда се предаде.

— Добре. Обещавам. Но ти се държиш лошо, Иън. — Преди конярчето да успее да хване юздите и да поеме Токсин, тя се плъзна от седлото. — И аз вече не те харесвам.

Момчето се загледа след нея и се усмихна.

— О, много е сладка.

— Да — съгласи се Иън и също слезе. — Сладка е.

— Добре дошли! Хубаво сте направили, че сте се измъкнали навреме от лапите на вещицата.

— Съгласен съм с теб, Шанли. — Иън разхлаби изпомачканата си вече вратовръзка. — Шанли беше, нали?

Шанли наблюдаваше коня.

— Да, господин Иън.

— Едно от децата на Армстронг, нали?

Момчето кимна.

— Пак познахте, господин Иън.

— Като видиш баща си, предай му, че всичките ми мъжествени части работят.

— А ако не ме попита?

— Много ще ми е неприятно да остане с някакви подозрения. — Иън му подаде юздите. — Конят се разходи добре. Подсуши го, изчеткай го и няма да ти създава никакви грижи. — Токсин изсумтя, но Иън се приближи до главата му и го загледа в очите. — Нали така, юнако? Няма да създаваш проблеми.

Ноздрите на жребеца се разшириха, но Иън не откъсваше очи от неговите. Най-после животното се усмири, тръсна недоволно глава и господарят му го почеса по носа.

— Красавец!

Младият Шанли се престраши да погали врата на коня.

— Някой някога казвал ли ви е, че животните ви слушат?

— Няколко души. — Токсин изви глава към Шанли и Иън се загледа как момчето го почесва по муцуната. Конят изпъна врат. — И ти май добре се разбираш с тях.

— То ни е в кръвта.

— Какво искаш да кажеш?

Шанли погледна Иън почти виновно.

— Нищо. Просто така си приказваме тук.

Токсин сякаш се изсмя, а момчето се надигна на пръсти и му прошепна в ухото:

— Няма да ме издадеш, нали? — Цъкна с език и поведе коня към яслата.

Иън остана загледан след него със свъсени вежди. Мнозина претендираха, че се разбират с животните, но малцина всъщност го правеха. Странното бе, че двама, които наистина го можеха, се озоваха на едно и също място.

Тръгна след Уайлда и стъпи на каменната пътека. Каква ирония! Градината на вещицата изглеждаше по-добре от тази.

След пристигането на баща му, а вероятно и преди това, имението се поддържаше през пръсти. Покривът на обора бе рухнал; неокастрените клони на дърветата заплашваха да ударят човек в лицето; един счупен прозорец беше закован с дъски.

Но макар и занемарена, къщата радваше окото. Масивната сграда изглеждаше уютно разположена на скалистия връх, обрулена от океанските ветрове и горда с осанката си. Двете крила в различен стил, издигнати в различни времена, й придаваха вид на птица. Фасадата от сиви камъни сякаш изплуваше от миналото, а широкото стълбище гостоприемно подканяше.

Иън влезе и се озова в обширен коридор с много врати. Едната водеше към кабинета, друга към библиотеката, трета към дневната, а четвърта към стълбите за кухнята и пералното помещение. Пред него се простираше големият салон и двата дъгообразни коридора към спалните. В една от тях лежеше баща му — Иън би трябвало да отиде точно там.

Би трябвало. Облегна се върху богато резбованата маса. Би трябвало. Така повеляваше дългът. Откакто пристигна в Шотландия, той ръководеше живота му. Обичаше задълженията си към Фионауей, но занемареното имение отнемаше много време. Ненавиждаше обаче часовете, прекарани в грижи около баща си, особено като съзнаваше, че каквото и да стори, няма да му помогне; а и в очите на Лезли той никога не правеше достатъчно. Сега се налагаше да бди и над Уайлда.