Кристина Дод - Вещицата

— Горкичкият господин Феърчайлд! Къде отиде цялата ти суетност?

— Доста се позабави!

Гласът долетя от прага и я накара да подскочи.

— Иън?

Направи лек реверанс, но не бе склонна да се извинява.

— Очаквах те днес следобед. — Пристъпи към леглото и се надвеси над болника.

Прекалено горда, за да премълчи, Алана рязко го скастри:

— Билките имат магическите свойства само ако са прясно набрани. — Пъхна ръка в торбичката на кръста. — Ушно биле за язвата, успокоително за възпаленото гърло, мента за стомаха, маточина за черния дроб… и за приспиване. Малко ранилист…

— Пфу! — Иън размаха ръка, за да разсее силния аромат на тревите и се запъти към пламтящия огън в огромната камина. — Ранилист? Не се ли прилага срещу зли духове?

Тя вдигна подигравателно вежди.

— О, мъж с широки познания! Макар да ми се струва, че понятията взаимно се изключват.

Не я зашлеви. Нито я смъмри. Дори не се намръщи. Просто не обърна внимание на обидата й, сякаш тя нямаше никакво значение за него.

Алана не знаеше как да тълкува поведението му, но то определено не й харесваше.

— Можеш ли да му помогнеш да се почувства по-леко? — Иън грееше гърба си. — Плаши прислугата с крясъците си. Не смеят изобщо да влизат в тази стая.

— Кой се грижи за него?

— Предимно аз.

Из Шотландия се правеха много магии. Цял живот бе слушала разкази за елфи, джуджета и вълкодави. Фионауей оцеляваше благодарение на магии, но Алана никога не бе виждала истински магьосник.

Докато не срещна Иън. Привлекателен бе прекалено слаба дума. Той се придвижваше като част от нощта — тъмен, невидим — и се носеше като буря над океана. Тялото му сякаш бе изваяно от природните стихии — грациозно и мощно. И тази лъскава, добре гледана брада!

Очите му се присвиха. Наблюдаваше я.

— Как се казваш?

— Във Фионауей наричаме вещиците Маб.

— Аха. — Прокара ръка по затопления си гръб. — Значи не винаги са те наричали Маб?

— Взех името, когато старата вещица умря.

Със самодоволния вид на мъж, който прави заключение, той отбеляза:

— Следователно не си стара вещица. Вероятно някога си била истинска лейди?

От уплаха тя се удари в леглото, но господин Феърчайлд не трепна.

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Говориш английски доста добре за селянка.

Предизвикателно, а и за да отклони вниманието му, тя попита на свой ред:

— На колко си години?

— Тридесет и четири. Кога почина старата вещица?

— Преди шест месеца. Винаги ли си живял с баща си?

— От дванадесетгодишна възраст. Колко време вече си вещица?

— Четири години. Къде е майка ти?

— Изостави ме. Самотна ли си?

— Изоставила те… — Изведнъж осъзна въпроса му и потрепери. — Самотна ли? Ами… да. — За да си възвърне самообладанието, попита: — А ти?

Той се засмя. Дълбок, гърлен, приятен смях. Крайчетата на очите му се присвиха, устните му се изгладиха. Този мъж, когото смяташе за извънредно опасен, буквално преливаше от чар. А така ставаше още по-опасен.

— Какво да направя, за да се погрижиш за баща ми?

— Трябва ми… — Пое дълбоко въздух и се опита да успокои сърцето й. Той не я прелъстява. За него тя е старица. Каквито и трепети да изпитва, те са резултат на самотата.

— Трябва ми котел с вряща вода и няколко прислужника.

Забеляза скептичното му изражение.

— Аз съм вещицата! Аз нареждам!

— За колко време са ти нужни?

Алана дълго изучава неподвижната фигура на Лезли.

— Точно както и лекаря, за когото спомена, никога не съм виждала подобно нещо… Но… Е, няма значение. Откога е така?

— Не иска да ми каже, но те уверявам, че е пратил да ме извикат само защото е съзнавал края си. Значи… — Иън пресметна наум — …поне от два месеца.

Тя се извърна отново към леглото. Опита се да потисне омразата и вината, които Лезли Феърчайлд пробуждаше у нея. Той я прогони от дома й, принуди я да порасне и да стане по-веща, докато самата тя би предпочела да си бъде наивна лейди, господарка на Фионауей. Ненавиждаше този мъж, обречен да умре, и то болезнено.

— Слуховете за неговата болест се носят доста по-отдавна.

— Така си и мислех.

Иън я изгледа изучаващо. После кимна и се отправи към вратата.

Самата тя бе обзета от силно любопитство.

— Може ли да задам още един въпрос?

Той се извърна и вдигна вежди:

— Досега не искаше разрешение.

— А ти защо въобще отговори на въпросите ми? Защо не ме зашлеви за нахалството и не ми нареди да си гледам билките?

— Защото си интелигентна жена. — Усмихна се и сред подрязаната му черна брада се мярнаха бели остри зъби. — Интелигентна. А мислех, че понятията взаимно се изключват.