Кристина Дод - Вещицата

— Разбира се — промълви Алана.

— Но според мен небрежността е привлекателна у един мъж. А вие как смятате?

Уайлда като че ли говореше съвсем сериозно и Алана я напуши смях. Успя да го превърне в изхриптяване на старица и когато се съвзе, призна:

— Няма откъде да знам.

— Защо? Някога сте били хубава.

Алана подскочи.

Уайлда пристъпи напред и се загледа в нея.

— Много хубава. Всъщност вие и сега бихте могли да изглеждате добре. Ще ви помогна, а вие ще ми съдействате за моя проблем.

Алана я гледаше ужасена.

Отстъпвайки, Уайлда потупа чантичката, която висеше на ръката й.

— Сигурно ще се почувствате по-добре, ако кръстосам дланта ви със сребро?

— Може би. — Алана се измъкна от светлината на свещите и тръгна към Уайлда. Вече обмисляше маршрута си по сенчестите коридори. — Хайде да се поразходим, а ти ще разкажеш на мен, старата вещица, какво искаш да направя за теб, госпожице Феърчайлд.

Излязоха от спалнята. Алана се движеше до стената. Уайлда мълчеше.

— Госпожице Феърчайлд? — Подканата беше нежна.

— О! Да чакам толкова време да ми се отдаде възможност да поговоря с вас, да съм сигурна, че сега Иън няма да ме види, а да не ми хрумва какво да кажа! Всъщност Иън доста се разсърди, задето ходих да ви търся. Накара ме да обещая, че повече няма да го правя.

— Така ли?

— Каза, че сте много изобретателна.

— Е, поне в едно нещо е отчасти прав.

— Но сега аз всъщност не съм ви търсила — вие сама пристигнахте тук. Значи не нарушавам обещанието си и… О! Госпожо вещице… — Уайлда стисна ръката на Алана. — Толкова отдавна сърцето ми го желае!

Допирът на Уайлда смая Алана с топлината и добротата си. Това момиче — не, тази жена, защото тя не бе така млада, както изглеждаше на пръв поглед — докосваше старицата без колебание и без страх. Кой знае защо й напомняше за майка й и за начина, по който тя я милваше по бузата или слагаше ръка върху раменете й и без думи й показваше своята привързаност.

— Можеш да ми поискаш всичко.

Алана не повярва на ушите си. Възнамеряваше да се отърве от Уайлда, като изреди няколко магически звучащи думи, а не да се обвързва.

— Благодаря! — Сините очи сияеха като сапфири. — Знаех, че Иън греши по отношение на вас. Когато дойдохте тук, се опасявах да не би да се навърта наоколо по цял ден и по цяла нощ и да не мога да ви сваря сама.

— А вместо това той нямаше търпение да се отърве от задълженията към баща си — недоволно отбеляза Алана.

— О, не! — Уайлда пусна ръката й. — Иън не е такъв!

За жена, която не спира да говори, очевидното й нежелание да добави нещо по въпроса изглеждаше странно.

С неохота Алана се съгласи, че Уайлда има право. Първоначално Иън я проверяваше често, но когато тя доказа колко добре се справя със задачата си, той се отдаде на задълженията си към Фионауей. Тя ненавиждаше начина, по който прислугата се обръщаше към него с въпроси, ненавиждаше мъдрите му отговори и се радваше, когато той напускаше къщата, за да обикаля имението с Токсин. Присъствието му близо до рамото й я караше да се чувства неловко, припомняше й истинската същност, а тъмният му поглед сякаш проникваше отвъд маскировката.

Напоследък все отсъстваше и тя изпитваше облекчение. Имението отчаяно се нуждаеше от грижи, а с компетентните си действия Иън вдъхваше увереност на прислугата и, което бе по-важно, на нея самата.

Алана не желаеше да мисли каква ще бъде реакцията му, когато на двадесет и първия си рожден ден тя се появи и поиска да й върнат Фионауей. Нито желаеше да мисли какво ли му дължи за управлението, защото знаеше, че сандъците — нямаше начин да е иначе — са празни.

Утешаваше се, че все някак ще се отплати. Някак… Не мислеше и за гнева му, когато открие измамата й… Всичките й измами…

Още една крачка и щяха да се озоват в големия салон, окъпан в светлина и изпълнен с удобни мебели, а Алана не го желаеше, затова се извърна рязко към Уайлда и я подкани:

— Кажи на баба желанието, легнало на сърцето ти.

— Обещавате ли да не ми се смеете?

— Обещавам!

— Искам… Забравих да кръстосам дланта ви със сребро! — Уайлда заотваря чантичката. — Колко трябва за една магия?

Смаяна, Алана наблюдаваше треперещите пръсти.

— Зависи каква е магията.

— Става въпрос за нещо голямо. — Уайлда измъкна една монета, но я изпусна. — О, Господи! — Коленичи и запълзя след търкалящата се пара, а от чантичката й се посипаха още. — Е, не е като да се премести окото на някого по средата на челото или да се изпрати напаст от онези отвратителни буболечки с потреперващите рогца, но е по-голямо от това да се превърне жаба в принц.