Кристина Дод - Вещицата

А сега какво се оказваше — че след смъртта на господин Феърчайлд, ще остане синът му. Алана не смяташе, че той лесно ще се раздели с имението.

Съдбата на Фионауей зависеше от нея. Тя пазеше неговите тайни. Сега, заради Иън, изпитваше потребност да поплува в океана и да се увери, че пак е в безопасност. Искаше да се промъкне в старата си спалня, за да е сигурна, че камъните са все още там, топли и невредими, в кутията си.

Прекалено много тайни. Прекалено много отговорности. Прекалено много опасности.

Сепнато поемане на въздух откъм леглото я накара да вдигне глава. За пръв път от три дни насам господин Феърчайлд я гледаше в пълно съзнание. С див поглед. Тя отстъпи. Но той я разпозна и чертите на лицето му се изкривиха. Прошепна само:

— Алана…

Тя отстъпи още и прошепна:

— Не, не… Ш-ш-ш-т…

Гласът му се усили.

— Алана… — Изведнъж направо се развика: — Алана! Тя е!

Опита се да се надигне на възглавниците.

Алана се спусна към него.

— Не! Лежи спокойно!

Сложи коляно на леглото и го сграбчи за раменете, за да го принуди да легне, но той всячески се стараеше да се надигне на лакти.

Сграбчи китките й. Изкрещя и викът му отекна в празнотата на нощта.

— Алана е! Хванете я!

— Млъкни!

Опита да се освободи, но откри, че някой я държи.

Отмести я от леглото. Когато се обърна, видя лицето на Иън. Призова всички магически способности, които притежаваше, за да изчезне.

Нищо не се получи.

Вместо това той сепнато си пое въздух и я пусна, все едно че изгаряше пръстите му.

От леглото долитаха хриптящи съскания:

— Моята довереница! Хвани малката мръсница! Дръж я, глупаво копеле!

Иън я хвана за раменете и я разтърси.

— Вещице! Ако умееш да променяш образа си, както разправят, по-добре се превърни в някого, който може да облекчи смъртта на този човек. Иначе ще принудя английските съдилища да те обвинят в магьосничество, а аз лично ще запаля кладата.

Алана побягна. Иън остана загледан след нея. После бавно се обърна към леглото, където болният се бореше със своите видения.

Шотландските планини пеят магически песни. Самотният пътник ги чува, надушва ги из въздуха, зърва ги в мъглите. Магията очарова душата с всяко изпълване и разсипване на луната, с всяко прииждане и оттегляне на прилива.

Самите водни духове повеляват, да е така.

Когато не ги закачат, те си живеят спокойно: плуват, отглеждат малките си и се придвижват с лекотата на тюлени. Дори на външен вид приличат на тях. Но притежават дарби, невъобразими за хората. Те виждат чувствата. Контролират бурите.

И приемат различни форми.

Иън се бе заклел, че никога повече няма да погледне водите на морето, защото изпитваше ужасяващ и задушаващ страх. Шумът на прибоя обаче постоянно го привличаше, а тази сутрин бе прекалено изтощен, за да се съпротивлява на изкушението.

Опрял чело в западния прозорец на големия салон, той се загледа навън. Вълните се разбиваха в каменисти заливчета и малки плажове. Сгромолясваха се, хвърляха пръски, оттегляха се и отново прииждаха. Вятърът довя солената миризма до носа му. Черноглави чайки се рееха в небето и неспирно крякаха своята неизменна мелодия.

По дяволите, онази стара вещица не притежава никакви умения.

След като се отказа от безполезното си дирене на почтеност по целия свят и натрупа повече пари, отколкото смяташе, че е възможно, с гордост бе готов да заяви, че никога и никъде не бе виждал призрак. Никога не бе срещал фея или елф и не бе имал взимане-даване с вещици.

Защо тогава го правеше сега? Защо точно тук, където морето припява приспивни песни с гласа на майка му, видя тази земна, променяща образа си старица? Още щом я зърна, разбра, че тя крие нещо. Но знаеше също така, че тя с нищо не се различава от всеки друг, когото срещаше по тези места.

Някакво движение долу сред вълните привлече вниманието му. Морето беше светлотюркоазено, украсено с дантела от пяна и… Иън сграбчи за ръката минаващата край него прислужница.

— Какво е това?

Той се напрегна да види по-добре какво точно танцува пред очите му.

Агнес проследи сочещия пръст. После сведе очи.

— Ами, господин Иън, може да е тюленче.

Иън не обърна внимание на полазилите го студени тръпки.

— Но то… то има ръце! Ти си прекарала тук целия си живот. Какво е?

— Да не е дънер? — Тя забоде пръста на крака си в гънката на ръчно тъкания вълнен килим.

— Много хубав дънер! С бакърени коси — изсумтя Иън. — Какво ти става? Не виждаш ли…