Кристина Дод - Вещицата

— Обикновено правя обратното. — Алана също се наведе и засъбира монетите. — Обикновено превръщам принцовете в жаби.

— Наистина ли?

— Не. — Подаде й парите и се засмя на видимото й разочарование. — Госпожице Феърчайлд, остави на мен, бабата, да ти кажа какво искаш.

Уайлда плесна с ръце.

— Вие знаете?

Алана, разбира се, не знаеше, но колкото по-дълго гледаше Уайлда, толкова повече си даваше сметка, че това не е особено млада жена. Явно наближаваше тридесетте, а не носеше венчален пръстен и живееше при братовчед си.

— Искаш магия за любов.

Лицето на Уайлда така се удължи, че Алана изпита вина.

— Не! Почакай! Трябва ми кристалната топка, за да надникна в сърцето ти. — Разтърка чело с ръка. Толкова бе сигурна, че е отгатнала. — Може би пари? — Не откъсваше поглед от Уайлда, която показа още по-голямо разочарование.

Любов. Пари. Какво друго може да се желае?

— Собствена къща?

Уайлда поклати глава и няколко кичура се разпиляха около сърцевидното й личице.

Алана примигна, сякаш излизаше от транс.

— Госпожице Феърчайлд, умът ти е сложен и впечатляващ.

Уайлда засия.

— На мен, старата баба, ми е трудно да разчета мислите ти. Не е ли най-добре сама да ми кажеш от каква магия се нуждаеш?

Пускайки монетите обратно в чантичката, Уайлда се изправи и доверчиво погледна Алана.

— Толкова сте добра. Искам…

Повей на вятъра удари входната врата в стената. Трясъкът отекна и се чу гласът на Иън.

— Вечерям и отивам в конюшнята. Една от кобилите ще ражда и Шанли се безпокои.

Двете жени се спогледаха и без да си разменят и думичка, побягнаха в противоположни посоки.

— Подъл злодей! — Алана се занимаваше с окото си, което бързо се зачервяваше, и гледаше към беснеещия Лезли.

— Откъде намери сили да те удари така! — Госпожа Армстронг взе свещта. — Дай да видя.

— Няма нужда! — Изрече го прекалено рязко и мигом съжали. — Не…

— Ще посинее, ако не сложим студен компрес.

— Вещиците не посиняват.

Алана попи малките капчици кръв, които се стичаха по бузата и. Тялото я болеше от умора. Душата й стенеше от злобните реплики, избълвани от господин Феърчайлд.

— Нито кървят — вметна госпожа Армстронг. — Но щом упорстваш, така да бъде. Внимавай да не се блъснеш в стената, когато окото ти съвсем се затвори.

Алана погледна към прислужниците, които бе избрала, защото се бяха оказали достатъчно уравновесени. Те се бяха преборили с господин Феърчайлд и сега той лежеше покорно. Госпожа Армстронг бе застанала до таблата при краката. И трите бяха заели една и съща решителна поза: с изправени гърбове и ръце на хълбоците.

— Благодаря ви. Намерих си истински приятелки, което не ми се бе случвало, откакто старата Маб почина миналата зима. Току-що се сетих всъщност колко… бях самотна. — Усмихна се предпазливо. — Не знам какво щях да правя без вас през последните два дни. — Даде им знак да си вървят. — Късно е. Трябва да си починете. Аз ще се погрижа за него.

С цъкане и протести жените тръгнаха към вратата. Щяха да отидат в помещенията за прислугата, да се загърнат с одеяла и да чакат отново да ги повика, но щом топлината на приятелството им напусна стаята, самотата пак я обгърна. С разтреперани пръсти потопи една кърпа в керамичната купа до леглото и я положи върху раната. По нея се полепи кръв и пепел. Ръката й затрепери още по-силно. — О, не ме интересува!

Взе купата. Отнесе я до стенното огледало, постави я на пода и седна до нея. Решително избърса лицето си. Внимателно почисти натъртеното място и клепачите.

Водата съвсем потъмня. Примигна, за да прогони сълзите, и се загледа в отражението си. Онова, което видя, я накара да изхълца. Окото й все повече се подуваше и ставаше мораво, а и все още имаше следи от размазана пепел.

Но кой ще я види? Кого ли го е грижа? Не и мъжа в леглото. Надигна се и пристъпи към него. Господин Феърчайлд може би никога повече нямаше да се събуди.

От четири години мечтаеше да се завърне у дома. А сега, когато го стори, завари такива промени. Новите прислужници бяха навъсени и несговорчиви. И навсякъде разруха. Господин Феърчайлд беше осквернил дома със самото си присъствие и тя нямаше представа дали някога щеше да успее да го почисти.

Но това е Фионауей. Нейното Фионауей! И тя няма да позволи на някакви непознати англичани да унищожат земите, както хрътките дивеча.

Беше станала свидетел на всичките опити на майка си да удовлетвори безотговорния навъсен мъж, за когото се бе омъжила. Стоя и край леглото й, докато умираше в същата тази спалня, мъчейки се да му роди син. Именно тогава се закле никога да не допусне мъж да контролира живота й. На двадесет и първия си рожден ден ще заеме мястото си на господарка на Фионауей. Ще се омъжи, но след година. Едва след като си осигури положението на безспорна владетелка на своите земи и на своето богатство. Ще огледа всички възможности и ще избере покорен и послушен съпруг, който да си знае мястото. През годините на отшелничеството си бе планирала как ще възвърне величието на Фионауей.