Кристина Дод - Вещицата

— А ти си възпитана доста строго, Алана, щом възприемаш решението ми да се оженя за теб, а не да те убия, за проява на благородство.

Трапчинката й сякаш му намигна, когато му се усмихна.

— Има такива, които не биха се поколебали, стига да знаеха къде да ме намерят.

Все още не можеше да проумее откъде извира доверието й в него.

Сякаш прочела мислите му, тя се облегна на рамото му и повтори:

— Обичам те!

Думите го прорязаха.

— Невъзможно е да обичаш един осакатен мъж.

Със свободната си ръка тя приглади назад косите му и се загледа в очите му.

— Ти не си такъв. Ако бях суетна, щях да разтръбя на света, че съм се омъжила за най-привлекателния мъж в цяла Шотландия.

Все така с отметната назад глава той се съсредоточи в чертите на лицето й. Луничките се разпиляваха около носа, а широката чувствена уста или се усмихваше, или се мусеше, или — като сега — бе решително стисната. За Алана емоциите бяха най-добрата страна на живота. Завиждаше й за тази наивност. Но както знаеше, че не би понесъл тя да претърси и разкрие всички тъмни ъгълчета на душата му, така знаеше, че трябва да я предупреди.

— Не виждаш белезите, не виждаш недъзите. Не ме обичаш. Влюбена си в една илюзия.

Засмя се. Като тъмно предупреждение.

— О, Иън, нима си въобразяваш, че не разбирам в кого съм влюбена?

С върха на пръста си извърна главата му. Дочу бръснещия звук на острието и още една част от лицето му се оголи. Слънцето щеше да опали кожата му. Вятърът щеше да я обрули и постепенно щеше да загрубее. Де да можеше по същия начин да закали и духа си.

— В сравнение с теб съм млада-зелена. Не споря. Но това съвсем не означава, че ти знаеш всичко, а аз — нищо. — Наведе се напред и опря буза в неговата, леко тананикайки от задоволство. — Всъщност… — Дъхът й докосна ухото му. — …става ли въпрос за любов, аз съм по-наясно от теб.

— Нима? Да не би това да означава, че на много мъж си признавала любовта си?

Засегната, Алана се изправи.

— Разбирам защо се тревожиш да не ти прережа гърлото. — Поразтвори предниците на робата си и продължи: — Не ставай глупав. Няма никакви мъже. До появата ти не гледах с особено добро око на тях. Любовта не е само това което става между мъжете и жените.

— Така ли?

В момента, с прикован към бедрата й поглед, бе готов да се закълне, че любовта е точно това.

Постави коляно върху бедрото му. Ароматът й го опияняваше. Неспокойното отъркване на тялото й в неговото го изпълваше с доволство. Вятърът навън виеше, но вътре бе уютно и топло, а гърдите й бяха достатъчно близо, за да го докосне с устни. Изчака трепетно да отгърне и горната част на робата си.

— Стисни устни! Искам да направя брадичката ти.

— Да направиш брадичката ми?!

— Да я обръсна. Искам да я обръсна. Хайде, стисни устни. — Той се подчини и видя как тя несъзнателно го имитира.

След малко се обади и думите й прозвучаха странно.

— Обичам Фионауей. Обичам хората си. Обичам котката си. — Направи жест към заспалата на черджето Уиски. — Преди много време обичах и мама. Винаги ми казваше как да постъпя. Мъмреше ме или ме принуждаваше да поема отговорността си; присмиваше ми се, когато се съпротивлявах. — Направи гримаса. — И въпреки това я обичах.

— Защо?

— Имаш трапчинка на брадата — отбеляза тя ни в клин, ни в ръкав. — Според мен можеш да минеш за най-привлекателния англичанин на света.

— О, такъв съм. Поне така твърдяха жените.

— Да ти оставя ли мустаци?

— По-добре да го видиш цялото. — Хрумна му, че ако тя успее да обръсне деликатния контур на горната устна, става съвсем безпредметно да си търси камериер. — Как може да си обичала майка си, щом е била такава?

— Какво значи „как“? Обичах я, защото тя ме обичаше. Беше я грижа какво правя. Така че не ми разправяй, че не знам какво е това любов. По-скоро ти няма да я различиш, дори да ти се изправи пред очите.

Наведе се и леко го ухапа по рамото.

Потрепери и посегна да я вземе в прегръдките си, а тя се засмя и го погледна с очакване. Усещаше топлината й и се чувстваше по-жизнен откогато и да било. Вкопчваше се в нея с отчаяната надежда един ден да сгрее сърцето му.

— Не мога да отвърна на обичта ти…

— Ами… Вероятно… Поне не сега… — Гърдите й се надигнаха и спуснаха в ритъма на въздишката. Плъзна бръснача по другата му буза. Докато отстраняваше мустаците му, отбеляза: — Но не си в състояние да смажеш надеждите ми.

Изглежда вярваше, че обича ли го достатъчно, рано или късно и той ще отвърне на емоциите й. Но всичките тези години в самотно скитане…