Кристина Дод - Вещицата

— Не си ли гладен? — Целуна го по рамото. — Добре. Имам по-велики планове за теб.

Продължаваше да не отронва и дума. Несъмнено бе отдаден на дълбок размисъл. Никога не бе виждала толкова вглъбен човек.

— Не си ли любопитен да узнаеш какви са?

— Кои?

Звучеше малко дрезгаво и замаяно.

— Плановете ми.

Прокара палец по гърба му. Опитваше се да го отпусне.

Когато стигна основата на гръбнака, той изръмжа и с протегна.

— Плановете?

Усмихна се на тръпката, която премина през мускулите под ръката й, седна и разтърси коси.

— Аз ще те обръсна.

Надигна се, прекрачи го и слезе от леглото. Отиде при големия куфар, затършува и накрая измъкна един халат. Гледаше гладно. Но и някак отчуждено.

— Обръсни ме.

Усмихна му се.

— Малко топла вода, остър бръснач и най-после ще видя цялото лице на своя съпруг.

— Разбира се. Обръсни ме. — Звучеше малко по-оживен. Надигна се и се подпря на лакти. — Открила си по-добър начин да се отървеш от нежелания съпруг, вместо да прибягваш до анулиране на брака.

Враждебността му я стресна. Алана примигна.

— Какво искащ да кажеш?

— Защо просто не си признаеш, че искаш да ми прережеш гърлото?

Циничната му забележка я разгневи и докато се стараеше да се овладее, й се прииска тя да притежава способността да се изразява посредством светкавици и гръмотевици. Вместо това се налагаше да се задоволи с думи. С ръце на хълбоците се загледа в потъналия в сенките мъж.

— И защо ми е притрябвало да ти прерязвам гърлото?

— Защото ти струвах Фионауей.

— Фионауей. Фионауей…

Тя си мислеше за обзелите го бурни емоции, а на него от главата му не излизаха обширните й земи.

Затършува из куфара и извади кадифената роба. Нефритеният й цвят подчертаваше тена на лицето и косите й. В момента обаче искаше просто да се покрие й затова я навлече.

— Значи прибързах, като отхвърлих предложеното от Едуин разрешение, така ли?

Иън застина.

Тя напипа коланчето и го стегна на кръста.

— Вероятно ти желаеш анулиране на брака ни — продължаваше Алана.

Обвинението й увисна във въздуха и Иън бавно се надигна, за да го поеме, С високия си ръст той буквално изпълни малката стаичка. Проблясванията на светкавиците се отразяваха със сребристо искрене в тъмните му като нощта коси. Цялото му тяло блестеше — нещо средно между разтопена стомана и полиран бронз. Загадъчните му очи улавяха светлината на свещта.

— Представа нямам за какво говориш, но аз не желая никакво анулиране.

Хванала краищата на кадифения колан, тя попита:

— Макар че вече не притежавам онова, което ти искаш?

— А аз какво искам?

— Фионауей.

Стисна зъби и пристъпи към нея.

— Нали няма да изопачиш нещата така, та да излезе, че си се разделила с мен, за да ми направиш услуга?

Преглътна и завърза още един възел на коланчето.

— Никога не си го крил. Винаги съм знаела колко много искаш Фионауей.

— Не, милейди. — Тонът му стана подигравателен. — Обвиняваш ме за твоето падение.

Този път тя пристъпи към него, съвсем близо. Внимателно започна да го изучава. Очите му бяха изгубили тайнствеността си. Бяха просто разярени и обидени. Той не можеше да очаква тя да се държи по-различно от всички останали, които до този момент го бяха наранявали.

Сърцето й се свиваше заради неговата мъка, но същевременно искрицата надежда у нея се разгаряше.

— Искам да си щастлив, а знам, че не можеш без… Ти искаш имението. Ако държиш на анулиране, няма да те спра.

— Каква актриса! Нямаш равна на себе си. — Обърна й гръб. — За малко да ме убедиш.

Вдигна панталоните си, нахлузи ги ядосано и погледна към прозореца.

Искаше да си тръгне. Като див звяр искаше да избяга от нея и от цялата ситуация. Вятърът обаче продължаваше да фучи и дъждът се лееше. Закрачи напред-назад. Светкавиците озаряваха небесата, а кепенците протракваха.

Бурята, предизвикана от самия него, го държеше като в капан. Тук. При нея. И сигурно не само заради загубата на земите сега кръстосваше и ръмжеше така. Тя трябваше да разбере.

— Седни — посочи му пейката.

С вирната глава и разширени ноздри, той я изгледа свирепо.

— Не ставай толкова драматичен! — Видя го как се изчервява. Вдигна върху масата кофата, наполовина пълна с вода, и потопи в нея ленената кърпа. Изцеди я и ласкаво попита: — Ако обещая да не ти прережа гърлото, ще седнеш ли?

— По дяволите, как само ме дразниш!

Тръшна се върху пейката с цялата си тежест — тя се разклати и едва не се преобърна. Наложи се да я задържи с ръка. Облегна лакти на масата, придавайки си съвършено спокоен вид.