Кристина Дод - Вещицата

Жената от тези мечти се бе въплътила в образа на Алана.

Алана. Неговото „незаконно“ появяване на този свят я сломи, отне й правата, стъпка я в калта, а той мечтаеше да я извиси до звездите.

Всичко, всичко, до което се докосваше, рухваше. Но, подобно на древните богове, щеше да овъзмезди всичко още сега.

Този път нямаше нужда от концентриране. Дори липсата на пръстена нямаше да му попречи. Успя да призове бурята. Вятърът рошеше косите му. Тъмни облаци се скупчваха над Фионауей — в началото сиво-зеленикави, после съвсем черни. Закриха слънцето, пресякоха пътя на надеждата.

Сега трябваше да създаде ужаса на очакването.

Затова задържа вятъра. Шумовете стихнаха. Дърветата замръзнаха неподвижни. Птиците замлъкнаха. Животните се смълчаха. Облаците притискаха всяка утеха. Ставаха все по-зловещи. Иън зачака. Чакаше рибарите да се приберат на брега. Чакаше селяните да се изнесат от полето и да се укрият по къщите си.

Чакаше Лезли да проумее способностите на сина си и да се научи да потреперва от страх..

После, вдигайки ръце, отприщи стихията.

Гневът се стовари върху Фионауей като отмъстителна ръка. Светкавиците проблясваха — диви и огнени. Гръмотевиците трещяха в адска какофония. Вятърът вдигаше кафеникавите листа от земята и ги завихряше във въздуха. И се изля дъждът.

Иън влезе в колибата — наложи му се да използва всичките си сили, за да затвори вратата. Вече не желаеше да се отказва от произхода си на воден дух. Виновни бяха Лезли и майка му; свободата, с която бяха злоупотребили.

Наблюдаваше как Алана върви към него със запалена свещ в ръка. Светлината я къпеше в злато. Проблясъците на светкавиците я обливаха в сребро. Всяка изящна извивка на тялото й загатваше тайни. Косите й грееха.

— Иън, ти ли го направи?

Думите й прозвучаха укорително, но него не го интересуваше, че зловещите му умения най-после я бяха отблъснали. За да преодолее грохота на бурята, изкрещя:

— Аз.

— Браво!

Сърцето му подскочи от тайнствената усмивка, плъзнала се по устните й.

Остави внимателно свещта върху перваза и пристъпи към него. Погали гърдите му и повтори:

— Браво!

Кръвта във вените му закипя.

Алана зарови пръсти в косите му. Придърпа го надолу. Изправи се на пръсти и го целуна.

С отворени устни. Засмука долната му устна и простена, възбудена от вкуса му. Докосна зъбите му с език. Дъхът й го топлеше.

Отдръпна се назад, хвана главата й и я задържа.

— Алана, знаеш ли какво правиш?

Очите й бавно се отвориха. Облиза долната си устна и отвърна:

— Ставам част от бурята.

Той я желаеше. Винаги я желаеше. А сега, тук, тя явно също копнееше за него. Пръстите му се заровиха по-дълбоко в косите й и внимателно започна да изучава лицето й. Алана, жената, която никога нямаше да разгадае. Жената, с която с радост би прекарал живота си.

— Добре е да си напълно сигурна.

Притисна тялото си към неговото и леко залюля бедра.

— Иън? Сега!

Загуби контрол. Вдигна я и стигна масата. Положи я. Ръцете му останаха върху краката й. Вдигна полите й и пристъпи напред.

Наблюдаваше го с топли, сияйни очи и се държеше, като че ли той е господар, който няма равен на себе си.

— Докато идвахме насам, ми се искаше наистина да съм вещица, за да имам силата да изпратя възмездие на баща ти…

Дъхът й се учести — той опипваше пъпката вътре в нея.

— Да изпратя възмездие на всички…

С изключителна нежност погали мястото, където ставаше розова, и усети, че вече е влажна и топла. Алана се напрегна.

— О, Иън, усещането е… — Понечи да хване ръката му. — Недей. Не мога да говоря. Искам да ти кажа…

— Слушам те. — Тя видимо копнееше за него и щеше да го има. Но още не бе напълно готова. — Разкажи ми за възмездието.

Алана се надигна на лакти и погледна мястото, което той галеше. После — лицето му. Протегна ръка и я плъзна по панталоните му там, където ерекцията му опъваше копчетата.

— Възмездието… може да е…

Искаше да се съблече и да се гмурне в нея до забрава.

Но нямаше да я остави да се измъкне така лесно. В едно отношение поне днес Иън Маклауд щеше да е победител.

Ръцете му вече се бореха с копчетата на панталоните. Устните й се разтвориха. Долови слабото проблясване на зъбите й, докато освобождаваше копче след копче, и я видя как се бори за глътка въздух.

Навън бурята се засили. Вятърът виеше, гръмотевиците трещяха, светкавиците проблясваха.

Разтвори панталоните си. Тя се излегна назад, протегна ръце и го подкани: